Околностите на Токио | Сингапур | Околностите на Токио
Пролетта — Лятото на 1945 | Зимата на 1951
Шинтоисткият храм беше построен сред най-гъстата малка гора, която Никълъс беше виждал през краткия си живот. Тя се намираше само на триста метра от източния край на имота, а оттам до къщата — просторна, изящна и хармонична постройка в японски стил — имаше още около сто и петдесет метра. Отпред формата й беше като голямо „Г“, до нея се стигаше, през изключително подредена градина, която, излишно е да се споменава, изискваше онези грижи и внимание, които човек отделя на малко дете.
Иронията на това местоположение се прояви по-късно, когато западно от полегатия хълм се появи ултрамодерна магистрала с осем ленти, която имаше предназначението да облекчи движението за и от центъра на Токио.
Изчезваха, превърнати в отпадъци, и последните следи, от японската военна машина, нейните създатели и ръководители бяха осъдени като военнопрестъпници и хвърлени в затвора. Само императорът беше пощаден, вероятно от уважение към традиционния монархизъм на японския народ.
Но Никълъс започна да учи история на друго място, в друг град.
На 15 февруари 1942 г., по думите на баща му, английският гарнизон в Сингапур отстъпил града на настъпващите японски войски. Те го задържали три години — до септември 1945 г., когато англичаните го превзели отново. Именно по това време баща му се запознал с една лутаща се из съсипания град жена, която по-късно станала майка на Никълъс. Тя била съпруга на коменданта на японския гарнизон и изпаднала в дълбок шок, когато той бил разкъсан от снаряд буквално пред очите й.
Първите британски части вече били в предградията на Сингапур. Комендантът решил да прегрупира своите войски на изток и оттам да нападне англичаните във фланг. Но станало така, че колоната прекомерно се разтеглила и вместо да напада, тя се оказала атакувана флангово. Попаднал под кръстосан огън, комендантът съсякъл с катаната си шестима британски войници, останалите благоразумно се оттеглили, и засипали щаба на японците със снаряди. От коменданта не останало нищо, дори костица или късче плат.
Години по-късно сред струпаните купища на малко антикварно магазинче в Токио Никълъс откри една литография в стил „укийо“, на която беше изобразен точно такъв момент — славният самурай загива в героична битка, огромната му катана е отхвръкнала настрана, разкривена от мощен взрив. Никълъс беше убеден, че точно по този начин е загинал бившият съпруг на майка му.
Майката на Никълъс беше напълно чужда на политиката, омъжена по любов и вътрешно убеждение! След поражението на японците в Сингапур и трагичната смърт на съпруга си тя откри, че светът се е превърнал в плашеща с размерите си празнота. Възпитана според религиозните традиции, тя беше убедена, че животът е за живите, а мъртвите трябва да бъдат оставени на мира. Човек скърби за загубата на близките си, после продължава напред. Карма. В това вярваше най-много, а не в предопределенията на съдбата. Не беше фаталистка, за каквато я биха взели повечето европейци. Просто знаеше, че на неизбежните неща в живота човек е длъжен да се подчинява. Такава беше и смъртта на съпруга й.
Но тя живееше във време на съдбовни промени и като красиво цвете, попаднало в окото на тайфун, се чувстваше напълно загубена сред пушечната стрелба и бомбените експлозии.
По ирония на съдбата срещна бащата на Никълъс в същата канцелария, от която бившият й съпруг отправяше заповедите до своя разбит гарнизон. Насочила се натам, сякаш това е будистки храм, свято защитен от пламъците на войната. А може би и защото това беше единственото й познато място в Сингапур, което все още не беше разрушено. Странно, но мисълта да напусне града изобщо не й минаваше през главата. Обратно — луташе се из разрушените улици без никаква мисъл за собствената си безопасност.
Градът обаче беше толкова разрушен, че тя се обърка и не можеше да открие търговската част, в която се намираше жилището й. Сред купищата развалини плачеха деца, които някой сякаш тайно беше пуснал от скривалище сред най-ужасяващите кошмари на войната. Спомни си за щастливите момински години и веселите новогодишни празненства — време без грижи, без ограничения за радостта. И това някак й помогна да оцелее.
И тъй, вече много дни тя се луташе сред димящите развалини, хлътваше в първата дупка, когато ушите й долавяха тежките стъпки на приближаващи се войници. Нямаше представа какви са тези войници и не се интересуваше — още от началото на войната тя не правеше никаква разлика между воюващите страни. Като по чудо избягна сериозни, може би и смъртоносни опасности. Карма, свиваше рамене тя по-късно…