Западната му кръв го подтикваше да стисне в длани сръчните й деликатни ръце, да я притисне до себе си и да я попита: „Кажи какво има, скъпа? Какво те тревожи?“ Знаеше, че не бива да прави това, тъй като щеше да я накара да изпита дълбок срам. С просто око се виждаше, че за тази тирада се беше подготвяла дълго време. Трябва да я уважи и да я остави сама да стигне до темата, която я вълнува. Ако по време на шестгодишния си престой в Далечния изток изобщо беше научил нещо, това несъмнено беше търпението. Ако не беше успял да го стори, при това да го стори бързо, животът му сред тези толкова различни хора несъмнено би се превърнал в трагедия.
— Но ти знаеш, Денис, че спокойствието е само едната страна на това, което наричаме хармоничен живот. Всички хора се стремят към хармонията, тя е база на ясния разсъдък, на добрата и всемогъща карма. — Пръстите й леко докоснаха ръката му, кротко отпусната върху страничната облегалка на креслото. — Ти притежаваш тази карма, тя е здрава и сигурна като мрежата на опитен рибар… — Очите й се сведоха към сплетените й пръсти, после се стрелнаха към лицето му: — Страхувам се да се намесвам в нея, защото има опасност всичко да разруша. Но днес сме длъжни да мислим и за друго… Съдбите ни се срещнаха и преплетоха и кой знае… от тях може би се е зародила още по-могъща карма? — Той кимна отново, а тя, доволна, че разполага както със съгласието му, така и с цялото му внимание, добави: — Сега искам да те помоля нещо…
— Знаеш, че още преди да ме помолиш, моят отговор е „да“ — не се сдържа полковникът с неподправена искреност в гласа. — Ти ме направи най-щастливия човек на този свят и можеш да разполагаш с мен както намериш за добре!
По нищо не пролича, че тези сърдечни и искрени думи повлияха върху Чонг.
— Това, за което ще те помоля, е много голямо — промълви тя.
Той кимна и зачака.
— Трябва да напуснем Сингапур! — изрече накрая тя, погледна го боязливо и видяла, че няма намерение да я прекъсва, забързано продължи: — Зная, че работата означава много за теб, но това е… — млъкна за момент да потърси точната дума: — Това е просто задължително! За теб, за мен, за бебето… — Ръката й се плъзна по леко закръгления корем: — Трябва да заминем за Япония, за Токио!
Хуморът на ситуацията, подсилен от нейната тайнственост, беше прекалено силен и той се засмя от сърце.
— Нима е смешно? — извика тя, без да усети облекчението, заливащо го на хладни вълни. — За нас е лошо да останем тук! Много лошо! В Япония нашата карма ще процъфти и укрепне. Там е нашата… как беше английската дума… да, нашата съдба, нали така се казваше? Да, нашата съдба!
— Смея се на едно доста необичайно съвпадение — успокоително я потупа по ръката той. — То няма нищо общо с това, което казваш. А сега ми кажи защо трябва да заминем за Токио.
— Защото там е Итами, сестрата на Тцюку.
— Разбирам. — Тя му беше разказала всичко за първия си брак сама, без да чака подкана. А после никой от двамата не беше споменавал за тази безвъзвратно отминала част от живота й. — Но какво общо има Итами с нашата карма?
— Нямам никаква представа — поклати глава Чонг. — Но снощи сънувах странен сън…
Полковникът добре знаеше, че азиатците придават огромно значение на своите сънища и в това никак не приличат на древните римляни. А и сам не отричаше тяхното влияние върху поведението на човека, защото знаеше, че подсъзнателното у нас влияе върху живота ни доста по-силно, отколкото сме склонни да признаем. Във всеки случай сънищата бяха тясно свързани с кармата, а в нея полковникът вярваше безрезервно. След толкова години в Далечния изток просто не можеше да бъде друг.
— Сънувах Итами — продължи Чонг. — Сънувах, че съм в непознат град, но бях сигурна, че това е Токио. Бях на пазар и неусетно свърнах в тиха странична уличка. Магазинчетата наоколо бяха направени изцяло от дърво и хартия — такива, каквито са били още когато Токио се е казвал Едо, а Япония е била шогунат, управляван от великия шогун Токугава.
— Спрях се пред едно магазинче с весела витринка. В средата й се мъдреше една кукла, най-красивата кукла на света. Гледах я като омагьосана. Беше от порцелан, с бяло лице и елегантно облекло в традициите на „буши“. Очите й бяха заковани в моите, после внезапно проговори. Гласът й беше повелителен и стоманено твърд, като на дама с изключително положение в обществото. Точно тя се оказа Итами. Заповяда ми да се преместим при нея. Да напуснем Сингапур и да заминем за Токио.
— Виждала ли си някога Итами? — погледна я любопитно полковникът.