— Не.
— Тцюку показвал ли ти е нейна снимка?
— Не.
— И въпреки това си сигурна, че сънуваната кукла е била именно Итами, така ли?
— Итами беше, Денис.
Той най-сетне се наведе и взе ръцете й. Днес дългите й нокти бяха покрити е яркочервен лак. За миг погали съвършената им повърхност, изпитвайки наслада от приятното усещане. После промълви:
— Наистина ще заминем за Япония, Чонг. Ще отидем в Токио и ще се срещнем с Итами — съвсем според твоя сън…
Усмивката й го ослепи като изгряващо слънце.
— О, Денис, наистина ли?
— Да, скъпа.
— Тогава зная защо духът ми е така щастлив! Щастлив и безгрижен, макар че умът ми изгаря от любопитство.
В деня преди заминаването тя го заведе при Со Пенг.
Той живееше извън града, в малко селце с колиби от бамбук и намаслена хартия, в което никога не беше стъпвал кракът на европеец. Нямаше го на нито една от военните карти на полковника. Когато Чонг му обясни къде трябва да идат, той се изсмя и каза, че там ще намерят само голямо блато, гъсто обрасло с мангрови дървета. Но тя продължаваше да настоява и той отстъпи.
Беше неделя. Тя го предупреди да не слага униформата.
— Много е важно! — рече и с това изчерпа въпроса.
Докато навличаше ленения си костюм с широки ревери и цвят на шоколадов крем, имаше чувството, че си остава гол и уязвим — като яркочервена мишена на фона на изумрудената джунгла. Това чувство не го напусна и след като върза тъмната вратовръзка с инициалите на кралските ВМС под яката на снежнобялата копринена риза. Чонг облече дълга до земята копринена, рокля с тясна якичка, бяла на ситни небесносини птиченца. Изглеждаше като приказна фея.
Напуснаха града под палещите лъчи на слънцето. Жегата ги заля с лепкавите си талази. Лекият ветрец напълни дробовете им с вонята на мангровото блато, останало вляво от тях. На два пъти им се наложи да спират и да изчакват дългите сребристо черни змии, които пресичаха пътечката с тихо съскане. Чонг стискаше ръката му и не му позволяваше да ги докосне.
На изток, далеч към линията на хоризонта, бавно се трупаха оловносиви облаци. Сякаш бяха оставени на воля деца, които са решили да построят опасна пирамида. Небето непосредствено над тях беше странно жълто, без следа от обичайната синевина. Безмълвни светкавици прорязваха сивотата на далечните облаци, оцветявайки ги в зловещ пурпурен цвят. Изкачваха се по виещата се нагоре пътечка, а край тях цареше невероятна тишина.
От Сингапур отдавна нямаше и следа. Беше изчезнал като котва, хвърлена в дълбокото море, беше останал в някакъв друг свят, забравен и безкрайно далечен. През онзи тайнствен следобед полковникът виждаше нещата именно по този начин, така щеше да си ги спомня и години наред след това, внезапно пробуден от първите лъчи на утрото.
В края на гъсто залесения хълм пътечката изчезна, пред тях се изправи стена от буйна растителност, сякаш недокосвана от човешки крак. Чонг се ориентира без никакво затруднение, хвана го за ръка и след миг се озоваха в края на селцето, легнало в долинка с буйна растителност, зад която се издигаха огромни базалтови скали — вероятно последна преграда за бурните вълни на океана.
Приближиха се до къщата пред тях, изкачиха трите широки стъпала, отделящи я от калната уличка, и стъпиха върху просторна веранда от южноамерикански тип с покрив от плоски плочи, които я предпазваха от поройните дъждове и изпепеляващите лъчи на тропическото слънце. Чонг му направи жест да свали обувките си, после сама направи същото.
Вратата се отвори и на прага застана възрастна жена с елегантен посивял кок и дълга копринена роба. Покани ги с жест да влязат, после събра ръце на гърдите си и мълчаливо им се поклони. Те отвърнаха на поклона и старицата се усмихна. В устата й нямаше нито един зъб, а сбръчканото й лице носеше следите на отдавна отминала красота. Черните бадемови очи блестяха като фенери и излъчваха чиста и неподправена невинност, сякаш в повехналото тяло все още витаеше духът на някогашното момиченце.
Чонг представи полковника, после рече:
— Това е Чиа Шенг.
Каза го така, сякаш името беше съвсем достатъчно й обясняваше всичко.
Чиа Шенг се засмя, хвърля съучастнически поглед към полковника, сякаш да му каже „Ето такива са днес младите“, после сви кокалестите си рамене, езикът в беззъбата уста звучно премлясна.
Забелязал, че Чонг прибягва до мандаринския диалект, полковникът без много приказки разбра, че трябва да стори същото.
Пристъпиха прага и се озоваха в помещение с внушителни размери. Беше по-голямо от всички сингапурски стаи, които беше обитавал, дори и от онези в огромното имение край блатото. Отвън къщата с нищо не подсказваше за наличието на такъв простор.