Още по-странен беше фактът, че целият под беше покрит с татами — японски тръстикови матраци с точно определени размери, които са единица мярка за площ в класическите японски жилища. Но това беше само една от изненадите, които го очакваха.
Без да каже нито дума, Чиа Шенг ги преведе през първото помещение — оскъдно обзаведено с ниски полирани масички и възглавници за сядане. После навлязоха в дълъг и зле осветен коридор, в далечния край на който проблясваше нещо като дълбоко набраздено пано от самороден нефрит. В средата му имаше кръгла портичка, която полковникът виждаше за пръв път, но от прочетеното за Япония знаеше, че се нарича „лунна врата“. Такива врати е имало в жилищата на най-заможните китайски фамилии в края на миналия век.
Отвъд отвора на „лунната врата“ се виждаше дълъг бамбуков прът, препречен по диагонал през коридора. В горния му край беше закачено сиво парче коприна с избродиран в средата овален кралски герб, от който във всички посоки се отправяха сини лъчи. Гледката беше позната и полковникът насили паметта си. Накрая се сети — подобен флаг беше виждал изобразен в една литография „укийо“ — от художника Андо Хирошиге. Названието на литографията не помнеше. Знаеше само, че е част от цяла серия, наречена „Петдесет и три позиции на Токайдо“. Тази тук не беше оригинална, рисувана бе по всяка вероятност от ръката на пътуващ художник. Още една загадка. Полковникът скри изненадата си и последва Чиа Шенг през лунната врата.
Озоваха се в помещение, чиито размери не отстъпваха по нищо на предишното. Трите му стени бяха покрити със завеси от изключително качество, с тъмни, но въпреки това живи цветове, край които годините се бяха хлъзгали като леки и едва забележими облачета, В ноздрите му нахлу благовонието на запалени мангалчета с непознати аромати.
— Моля — рече Чиа Шенг и ги насочи към ниска лакирана масичка от червено дърво. В средата й беше поставен глинен съд със свежи цветя. Завесите зад нея бяха леко открехнати, те минаха през тях и спряха пред малка вратичка, която беше толкова черна, сякаш беше изсечена от самороден къс оникс.
— Стълбите — промърмори Чиа Шенг и миг по-късно започнаха да се изкачват. Пространството беше толкова тясно, че бяха принудени да се наредят един подир друг.
Накрая стигнаха до нещо като куличка, която полковникът определи по-скоро като мансарда. Четири широки дървени колони крепяха покрива от зелени керамични плочки. Оттук се разкриваше, великолепна гледка към трите посоки на света, само четвъртата се препречваше от огромните базалтови скали, извисяващи се като митични великани, решени да закрилят обитателите на този дом.
В мига, в който стъпиха върху площадката, очите на полковника бяха привлечени от фигурата на висок мъж, който беше опрял дълъг далекоглед до окото си и очевидно наблюдаваше приближаващата се буря. Това беше Со Пенг.
— Добре дошли, полковник Линеър — продума той и богатият му дълбок глас сякаш накара цялата мансарда да затрепери. Мандаринското му наречие носеше странен акцент — ако прибегне до западните стандарти, човек би казал, че звучи задавено. Не помръдна от мястото си, не показа с нищо, че си дава сметка за присъствието на Чонг. Изпълнила задачата си да посрещне гостите, Чиа Шенг мълчаливо се обърна и заслиза по извитата стълба.
— Моля ви да се приближите и да застанете до мен, полковник — рече Со Пенг. Беше облечен в стара официална китайска роба, която имаше цвят на седеф, от материя, която полковникът никога не беше виждал. Дори и при най-лекото помръдване на стареца повърхността й поемаше и отразяваше колебливата светлина по наистина запленяващ начин.
— Погледнете — рече старецът и подаде далекогледа на полковника. — Погледнете настъпващата буря и ми кажете какво виждате.
Полковникът пое излъскания бронзов уред, примижа с едното око и го доближи до другото. Тук, в орловото гнездо на Со Пенг, вече се усещаха първите предизвикателства на бурята, чието зараждане бяха забелязали на идване. Вятърът се усилваше.
В кръгчето на окуляра се виждаха скупчените облаци, пурпурночерни като зеещи рани, небето зад тях също беше претърпяло метаморфоза. Доскоро стабилният му жълтеникав цвят вече беше прорязан от светлозелени ивици и образуваше комбинация, която земният свят едва ли някога би създал. От време на време тишината се нарушаваше от гърления тътен на далечните гръмотевици, търкалящ се над застиналия пейзаж като тежко цунами. Полковникът послушно описа всичко, което беше видял.