— И това е всичко, което улавят сетивата ви — рече Со Пенг. В интонацията му нямаше и следа от въпрос.
Да, готвеше се да потвърди полковникът, това е всичко, което мога да видя. Но в последния момент замълча, убеден, че старецът очаква от него да види й нещо друго.
В продължение на няколко дълги секунди местеше далекогледа сантиметър по сантиметър, над близките околности, но въпреки това не успя да открие нищо ново. Силно заинтригуван, той вдигна уреда нагоре. Нищо. Свали го ниско, към земята под куличката. В близките оризища, голи и незащитени дори от едно дръвче, се виждаха женски фигури, които се навеждаха и късаха стръкове ориз, без да обръщат внимание на приближаващата буря. Полите им бяха повдигнати и вързани отпред, върху гърбовете им бяха закрепени широки кръгли кошници, босите им крака бяха затънали до глезени във водата.
— Жените продължават да работят — рече полковникът. — Сякаш изобщо няма да има буря.
— Аха — кимна Со Пенг. — Какво ви говори това, полковник?
Полковникът свали ръката си с далекогледа и се обърна към голата жълтеникава глава на стареца с дългите сиви косми, стърчащи от върха на брадичката му, и ясните тъмни очи, които го гледаха хладно и отчуждено — очи на човек от друга епоха.
— Те знаят нещо, което ние не знаем — промълви той.
Со Пенг промърмори нещо и замълча. Очевидно разбираше, че зад това „ние“, споменато от събеседника му, се криеше невежеството на всички европейци. Все пак трябваше да прецени дали полковникът говори сериозно или зад думите му се крие снизхождение. Со Пенг, подобно на много азиатци, беше имал достатъчно контакти с хора, обладани от това чувство. Въпреки това предпочете да не прекъсва срещата — нещо, което лесно би могъл да стори, и това показа, че интересът му към този мъж беше събуден въпреки краткия контакт помежду им.
От своя страна полковникът знаеше само едно — отношенията му с Чонг бяха на прага на решително изпитание, тъй като благословията на този старец беше от решаващо значение за нея. Не можеше да разбере защо не се е нуждаела от нея в навечерието на брака им, но сега виждаше ясно, че Чонг трябва да я има, преди да напусне завинаги Сингапур.
Фактът, че тази къща и цялото селце бяха изолирани и напълно непознати за белите обитатели на града, го правеше още по-предпазлив. Полковникът с болка в сърцето признаваше факта, че повечето китайци не питаят особено добри чувства към европейците — тези груби и едри варвари, дошли през морето. В този момент никак не го утешаваше мисълта, че подобни чувства обикновено са съвсем основателни.
Едновременно с това той самият изпитваше силна любов към тези хора, към техния живот и история, религия и обичаи. Без съмнение именно това чувство го накара импулсивно да промълви:
— Ние положително имаме много да се учим от тукашните хора, сър. Едновременно с това обаче мисля, че най-добрият начин да се опознаем взаимно е да поддържаме тесни контакти помежду си. Само от такива контакти може да се роди доверието.
Ръцете на Со Пенг се скриха в широките ръкави на робата и той ги скръсти пред крехките си гърди.
— Доверие — повтори замислено той, сякаш думата беше нова за него и трябваше да опознае вкуса й. — Но доверието може да има безброй нюанси, полковник. Между тях спокойно можем да включим и, да речем тайните…
— Може би не сте далеч от истината, сър — отвърна полковникът.
— А какво ви кара да мислите, че можете да бъдете обект на подобно доверие? — попита Со Пенг.
Очите на полковника станаха неподвижни и напълно непроницаеми за околните, лицето на стареца бавно се разми пред напрегнатия му взор, във въздуха останаха да висят като блуждаещи светлинки единствено гласовете им.
— На първо място уважението, сър. После идва познанието — нарочно търсеното и напълно усвоено познание. След това — приемането и примиряването с околния свят, пълното разбиране на ролята на отделния индивид в него. Има и любопитство — вечното човешко любопитство да се разбере неразбираемото… А накрая идва и любовта.
След тези думи полковникът се поуспокои. Знаеше, че е успял да изрази мислите, които вълнуват сърцето му, да ги изрази по начин, който беше напълно приемлив за него като човек, но едновременно с това запазваше и достойнството на съпругата му. Нищо повече не беше необходимо в мигове като този.
Когато Со Пенг проговори отново, той се обърна не към полковника, а към съпругата му.
— Чонг — рече — Имам чувството, че Чиа Шенг те вика. Долавям гласа й в този странно разреден преди бурята въздух…
Чонг безмълвно се поклони и се оттегли. Полковникът мълчаливо чакаше. Първите талази на бурята връхлетяха крехкото им укритие.