Старите му ръце с дълги и набръчкани пръсти се протегнаха, леко побутнаха кутията към средата на масичката. Там, сякаш напуснати от всякаква жизненост, те безсилно се разтвориха, после бавно се върнаха в скута му.
Стиснал треперещата ръка на Чонг, полковникът не откъсваше поглед от лицето на Со Пенг. Искаше да каже нещо, но умът му беше обхванат от странна парализа, която се предаде и на езика му. Седеше край масичката и безмълвно наблюдаваше този странен, тайнствен и очевидно могъщ възрастен мъж, от когото сякаш го деляха хилядолетия. Не знаеше кой е той и какво е направил, за да придобие своето могъщество, но въпреки това беше проникнат от дълбоката яснота на мислите му; имаше чувството, че знае всичко…
И той, и Чонг се влюбиха в къщата и малката градинка пред нея, разположени в едно от токийските предградия. Макартър, вероятно съвсем разумно, го беше помолил да си намери подходящ дом в чертите на града, тъй като службата изискваше близостта му. Но полковникът не успя да намери такава къща, въпреки че двамата с Чонг огледаха доста места в центъра на Токио.
Принудиха, се да разширят кръга на обиколките си и още при първото си излизане извън чертите на града попаднаха на този прекрасен дом. Намираше се в район, който като по чудо беше оцелял от бомбардировките, унищожили напълно половината от Токио и голяма част от предградията му.
Беше построен в източния край на огромна гора от борове и кедри, сред която блестеше великолепният шинтоистки храм. Приличаше на някакъв вълшебен цвят от друг свят, чийто грациозен дизайн и естествена красота незабавно плениха душата на полковника, разкривайки му по-ясно дори от най-образованите мъже на тази страна безсмъртието и достойнството на японския дух. Всеки път, когато очите му се спираха върху този храм, в съзнанието му изплуваше образът на Со Пенг.
Никой не познаваше предишните собственици на този дом, дори Атаки, мъдрият стар градинар. От години стои изоставен, съобщи той на полковника. Въпреки липсата на стопани Атаки идвал тук всеки ден да поддържа градината, правел го толкова отдавна, че вече изгубил чувството за време. Може би просто не иска да каже каквото знае, помисли си с горчивина полковникът. Но така или иначе, къщата вече беше негова.
Традиционната градинка пред къщата беше смайваща, със съвършени по форма дръвчета бонзай, отрупани с прекрасни цветове, плитко басейнче от дялан камък, в което плуваха синеоки златни рибки с перки, по-фини дори от най-тънката паяжина. Полковникът купя един резервоар за топла вода, който монтира над кухнята и това беше единствената съвременна вещ, издаваща присъствието на чужденци в този дом.
Градината зад къщата беше от съвсем друг тип — съвършен правоъгълник в стил дзен, в чиито краища неизвестният дизайнер беше поставил островърхи камъни, приличащи според полковника на острови, издигащи се от спокойните води на морето. А когато Никълъс вече беше достатъчно голям, за да говори, той ги сравни с друго — планински върхове, издигащи се над облаците. И сравнението му, естествено, предизвика гордост и доволство в сърцата на Чонг и полковника. Във всеки случай, въпреки мрачната ирония на ситуацията, тази дзен-градина беше съвършено и тихо кътче за размисъл сред една полуовъглена и разрушена страна, която се бореше да оцелее.
Никълъс страстно обичаше този дом с неговите градини. С годините дзен-градинката го привличаше все по-властно и Чонг често го намираше там, седнал неподвижно с глава в ръце и поглед, отправен към острите скали, издигащи се над съвършено подредените фигури от ситен чакъл. След известно време вече знаеше, че когато й потрябва, първо там трябва да го търси.
Никълъс не можеше да реши дали обича най-много градината, когато е сам в нея или пък когато е в компанията на стария Атаки с неговия маркуч и дълга закривена вила, пристигнал да навлажни почвата и да се погрижи за съвършеното подреждане на ситните камъчета. Обичаше както интензивната и сладка самота на това място („сякаш човек чува дишането на душата си“, сподели веднъж с баща си той), така и да наблюдава точните пестеливи движения на стареца, с които той подреждаше ситните и гладки камъчета — толкова съвършени и закръглени, че Никълъс беше напълно сигурен в произхода им — някое закътано местенце на брега на морето, където монотонното движение на водата е оформило безупречната им закръгленост в продължение на хилядолетия: