Струваше му се, че движенията на стареца са толкова леки и незабележими, сякаш за тях не беше необходима никаква физическа енергия. Шестгодишен, той се заинтересува как успява да постигне това възрастният човек и получи лаконичен отговор:
— Буджуцу.
Никълъс вече знаеше, че е излишно да се опитва да измъква от устата на Атаки повече от това, което в решил, да каже, затова отиде при полковника и го попита за значението тази дума.
Полковникът остави чашата с чай и отмести вестника, в който се беше задълбочил.
— Буджуцу е името на всички древни умения на японците, издигнати до съвършенството на изкуство — обясни на момчето той.
— Значи и аз трябва да овладея буджуцу — твърдо отвърна то.
Полковникът му отправи един продължителен поглед. Вече знаеше, че синът му никога не говори празни приказки и след като заявява, че иска да овладее това изкуство, той наистина ще се заеме с него. Излишно беше да му обяснява с каква трудна задача се заема.
После стана от масата, прегърна тъничките рамене на сина си й открехна „шоджу“ — леката подвижна стена от намаслена хартия, опъната върху тънки дървени рамки.
Изправиха се в края на дзен-градината, Никълъс хвърли къс поглед към лицето на баща си и забеляза, че очите му са отправени, далеч отвъд ниската ограда, отвъд границите на малкото имение, към устремените нагоре зелени ножове на кедровата гора.
— Знаеш ли, Никълъс — започна той с някак странно напевен глас, — че около онзи шинтоистки храм в средата на гората има малък парк, в който виреят над четиридесет вида мъхове?
— Никога не съм ходил там — отвърна момчето. — Ще ме заведеш ли?
— И това ще стане някой ден — кимна полковникът със свито сърце. Знаеше, че времето никога не му достига, че е пристигнал в тази страна да свърши определена работа — чудовищна, мръсна и ужасна работа, която въпреки всичко трябва да бъде свършена, при това свършена както трябва. Човек с по-малко кураж и решителност от полковника отдавна би бил смазан под нейната тежест. Но когато умореното му съзнание стигаше до ръба на изтощението, той си спомняше Со Пенг и малкия си син, стискаше зъби и продължаваше ден и нощ с невероятно напрежение да изпълнява това, което беше големият дълг на живота му. Чакаше края на седмицата като божествена благодат, а в понеделник всичко започваше отначало.
— Аз също не съм виждал този парк, Никълъс. Малцина от шинтоистките свещеници, които са успели да оцелеят, се грижат за него. — Полковникът помълча, после добави: — С това искам да кажа, че проявяваш желание да идеш на място, което днес никой не иска да види… За това има многобройни причини.
— Искам само да започна отначало, татко — вдигна лице Никълъс. — Това прекалено много ли е?
— Не — отвърна полковникът и притисна слабите раменца на сина си. — Не е прекалено много. — Помисли за момент, после продълговатото му лице се сви в дяволита гримаса: — Знаеш ли какво ще направим? Ще поговорим с леля ти по този въпрос!
Никълъс кимна и очите му се спуснаха от бащиното лице към острите върхове, пробили облаците…
Лелята, за която спомена полковникът, беше Итами. Никълъс знаеше всичко за произхода си и никога не я беше приемал за своя леля. Това може би се дължеше на факта, че никога не беше я харесвал и веднъж оформено, това мнение нищо не можеше да промени.
Без особена изненада откри, че инстинктивната му неприязън към тази жена се дължеше на присъствието на мъжа й Сацугай. За момче, приучвано от най-ранна възраст да се обгражда с непробиваемо вътрешно спокойствие на духа — състояние, предопределено да ръководи емоциите му като хладен планински поток, беше почти невъзможно да поддържа някакви отношения с човек като Сацугай. По онова време се чувстваше така, сякаш е спътник на новообразувана планета. Спокойствието му бе нарушено от силни, буреносни течения, първият контакт с този човек го уплаши и разколеба, дълго време след това не можеше да възстанови вътрешното си равновесие.
Леля му не събуждаше нито едно от тези чувства. Беше изключително дребна и деликатна жена, но въпреки това красива (по стандартите на Никълъс), симетричното й лице с правилни черти нямаше нищо общо с лицето на майка му.
Итами винаги беше облечена в национална носия, край нея постоянно се навъртаха няколко слуги. Дребната й фигура подчертаваше още повече царствените й маниери. Тя беше член на една от най-старите японски фамилии от кастата „буши“ — така му беше казал полковникът. Това означаваше, че е дама от самурайски род. Беше омъжена за Сацугай от единадесет години, а той според това, което Никълъс беше чувал, бил богат и влиятелен бизнесмен.