Итами имаше син. Казваше се Сайго и беше с една година по-голям от Никълъс — едро и плещесто момче с хлътнали лисичи очички и жесток характер, студено и пресметливо. По-голямата част от времето не се отделяше от баща си, но когато двете семейства си гостуваха, той неизбежно попадаше в компанията на Никълъс.
Никълъс беше сигурен, че Сайго го намрази още в мига, в който го зърна. Не можеше да си представи на какво се дължи подобно отношение, но това беше само в началото. После реагира така, както всяко момче на света би реагирало на непредизвикана враждебност — отвърна му със същото.
Разбира се, причина за всичко беше Сацугай. Той беше настроил Сайго по този начин и когато Никълъс се увери в това, омразата и страхът му от този човек се усилиха хилядократно. В същото време именно Сайго го представи на Юкио. С една дума, всичко на този свят се балансира и уравновесява взаимно.
Така е, нали?
Втори кръг
Книга за вятъра
Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни
Мъжът с огледалните авиаторски очила изкачи стъпалата на спирка „Пенсилвания“ на Седмо авеню, без да поглежда встрани. За разлика от повечето пътници, които бързаха към ъгъла да хванат някое свободно такси, той остана на мястото си, търпеливо изчака зелената светлина на светофара, после пъргаво прекоси уличното платно, без да обръща внимание на ситния досаден дъждец. Заради походката му, а може би и поради продълговатия черен сак, преметнат небрежно през мускулестото му рамо, човек би го взел за професионален танцьор. Движеше се леко и без усилие, като пролетен бриз.
Носеше копринена риза с къси ръкави, памучни панталони в същия тъмносин цвят, сиви велурени обувки с тънки подметки и ниски токове. Лицето му беше широко, с дълбоки вертикални бръчки от двете страни на устата му, сякаш този човек никога в живота си не беше се усмихвал. Острата му като четина черна коса беше късо подстригана.
Стигна източния край на Седмо авеню, заобиколи тълпата пред входа на хотел „Статлър Хилтън“, пресече Трийсет и втора улица, мушна се под бялата тента на „Чайнатаун експрес“ и хлътна във вратата на съседната закусвалня „Макдоналдс“.
Прекоси с бързи крачки жълто-оранжевия интериор и се насочи към наредените край стената телефонни кабини. Вляво от последната бяха окачени телефонни указатели в метални кутии, предпазващи ги от кражба вандалщини. Висяха надолу като някакви прилепи в тъмна пещера.
Мъжът със слънчевите очила издърпа указателя „Жълти страници“. Корицата му липсваше, а страниците в средата бяха назъбени и неравни, сякаш някой ги беше дъвкал със зъби. Разлисти дебелата книга и откри раздела, който му трябваше. Пръстът му се плъзна надолу по страницата, спря близо до долния й край, главата му кимна. Вече знаеше адреса, но по стар навик предпочиташе да проверява два пъти всяка информация, с която разполагаше. Отново излезе навън, прекоси улицата в обратна посока и с бързи крачки пое покрай оградата на Медисън скуеър гардън. На Осма улица взе автобуса за другия край на града. Вътре беше претъпкано с хора и вонеше на застояла пот и мухъл. На спирката на Седемдесет и четвърта изскочи навън и измина пеш една пряка. Свърна към западната част на Сентръл парк и се насочи към реката Хъдзън. Дъждът спря, но небето си остана мрачно и все така надвиснало ниско над града. Над сградите се издигаше влажна омара.
Откри адреса от северната страна на улицата, приблизително насред пътя между Бродуей и Уест енд авеню. Докато изкачваше стъпалата от кафяв камък, ноздрите му леко се разшириха. Бутна стъклената врата с дървена рамка и влезе в малък вестибюл. Пред него се издигаше модерна и здраво заключена врата от стомана и армирано стъкло. До нея на стената имаше звънец и той решително го натисна. На табелката над бутона пишеше — „Тохуку но дожо“, а горната й част представляваше малък високоговорител.
— Моля? — разнесе се оттам тънък глас.
Мъжът със слънчевите очила се облегна на стената и каза:
— Искам да си уредя среща.
После зачака с ръка върху бравата.
— Моля, качете се. Вторият етаж вляво.
Вратата забръмча, той я блъсна и влезе.
Носът му долавяше миризмата на пот, примесен с пикантния аромат на напрежение и страх. За пръв път, откакто беше пристигнал в този град, той се почувства у дома. Прогони това чувство и бързо се заизкачва по покритите с мокет стълби.
Тери Танака говореше по телефона с Винсънт, когато в кабинета му влезе Айлин. Видял изражението на очите й, той помоли Винсънт да почака, прикри с ръка мембраната и попита: