— Нищо — извърна глава тя. — Просто усетих, че ме гледаш.
— Че аз непрекъснато това правя — усмихна се той.
— През нощта — добави тя със сериозно изражение, стиснала в твърда линия сочните си устни. — Моля те, Тери, не го прави тук! Знаеш как се чувствам… Работим заедно, а… — Очите й се впиха в неговите и той усети как сърцето се преобръща в гърдите му. Страх ли беше това, което проблесна в тях?
Протегна ръка и нежно я притегли към себе си. Този път тя не се възпротиви и се сгуши в прегръдката му, сякаш търсеше топлината на тялото му. Ръцете й го обвиха през кръста. Близостта му й подейства добре, почувства се далеч по-сигурна.
— Добре ли си, Ай?
Тя безмълвно кимна, притиснала нос в мускулите му, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Гърлото й се сви, бог знае защо…
— Довечера искам да дойда при теб — прошепнаха устните й и усети как веднага й олеква.
— А всяка вечер? — попита Тери.
Не го казваше за пръв път, макар че преди беше по-различно. Отговорът на Айлин беше винаги един и същ, но в този миг вече знаеше на какво се дължи жаравата в гърдите й, знаеше, че когато довечера той отново й зададе този въпрос, отговорът й ще бъде положителен.
— Довечера — меко промълви тя. — Попитай ме довечера… — После избърса очи и добави: — Кога да дойда?
— Ще вечеряме заедно с Винсънт, защо не дойдеш и ти?
— Не става — усмихна се едва забележимо тя. — Вие двамата разговаряте за неща, които изобщо не ме интересуват.
— Довечера няма да бъде така, обещавам!
— Не, не — засмя се тя. — Не бих искала да съм на твое място, ако наистина стане така. За теб бушидо означава много.
— За нас то е част от зова на кръвта. Без него не бихме били японци. Все още не съм дотам асимилиран от западната култура, а и едва ли някога ще бъда, за да забравя историята на своя народ… — Млъкна, усетил потръпването й, видя как очите й потрепнаха и се затвориха.
— Народът… — повтори като заглъхващо ехо тя. — Бушидо… „Ще умра за родината и императора!“ — Изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи, проблеснаха за миг като миниатюрна дъга. Зад тях се издигаха галактики от болка. — Оцеляхме по време на огнената буря през март — прошепнаха устните й, а думите се забиваха в съзнанието му като последните вопли на умиращ човек. — Тогава американците изсипаха над главите ни седемстотин и петдесет хиляди напалмови бомби, от които двеста хиляди мирни японци бяха изпечени или сварени като пилета, половината от Токио се превърна в пепел, а на следващата сутрин вятърът помете обгорените трупове и ги вдигна във въздуха като прах…
— Недей, Ай…
— Тогава избягахме… Искахме да бъдем по-далеч от войната и заминахме на юг за Хирошима. Скоро обаче родителите ми, поддали се на мрачните слухове, събраха багажа ми и ме изпратиха в планината при баба и дядо… — Тя го погледна с невиждащ поглед и продължи: — Храната не стигаше, бавно умирахме от глад… О, нямаше нищо драматично в това, просто ни обземаше едно монотонно и всеобхватно изтощение. Седях навън с часове, без да мисля за нищо. Ръцете ме боляха и при най-малкото усилие, дори косата си можех да среша с цената на огромна болка… Така беше с мен, но за мама и татко в Хирошима беше друго — тях ги изпепели светлината, паднала от небето… — Очите й се проясниха и тя го гледаше вече съвсем прямо: — Какво остана за мен, освен срам и болка? Какво направихме ние и какво ни направиха? Бедната ни страна!
— Това вече е минало — каза той.
— Не е — поклати глави тя. — И ти го знаеш много добре. Нали постоянно говориш с Винсънт и Ник за духа на нашата история? Как можете да се гордеете с нея, без да изпитвате и чувство за срам? Паметта е селективна, но не и историята. Ние сме това, което сме, не можем да изключим лошото и да се правим, че никога не е съществувало. Зная, че Ник не постъпва така. Той помни всичко и продължава да изпитва болка. За разлика от теб и Винсънт…
Прииска му се да сподели с нея всички чувства, които напоследък го вълнуваха, Но знаеше, че няма да го стори. Поне не сега. Нито времето, нито мястото бяха подходящи, а той имаше изострено чувство за тези неща. Може би довечера… Довечера ще се погрижи да бъдат отстранени всякакви недоразумения между тях. Гледаше лицето й под разсеяната светлина, бялата й копринена кожа, нежно издължената извивка на шията й, тънкото добре оформено тяло. Не можеше да я възприеме като жена на четиридесет и една години, дори под ярката дневна светлина не изглеждаше на повече от трийсет…
Срещнаха се за пръв път преди около две години, вече година поддържаха тайната си връзка — тайна поне за хората, които работеха в салона, тъй като всички приятели бяха наясно с техните отношения. През цялото това време тя нито веднъж не поиска нещо повече, нито веднъж не прояви интерес към бъдещето. А напоследък той разбра, поне отчасти, че краят на любовта му към кенджуцу съвпадна с началото на любовта му към Айлин. Днес вече беше сигурен, че най-важното нещо в живота му беше тази любов. Салонът за източни бойни изкуства, наречен „дожо“, беше открит преди почти пет години, бизнесът вървеше добре и поне за известно време би могъл да върви и сам, без ежедневната му намеса. Време, достатъчно за женитба и дълго, спокойно сватбено пътешествие някъде далеч, да речем до Париж… Той знаеше, че това е любимият град на Ай, а и сам никога не беше ходил там. Оставаше само да й направи официално предложение… Довечера ще го стори! Дали този път ще приеме? Имаше предчувствието, че ще стане така и сърцето му ликуваше.