Тогава все още носеше името на баща си, а и парите му. Единствено Бог можеше да каже колко бяха те, но не и тя. Дали парите не я направиха слаба и ленива? Толкова е лесно да се стоварват всички обвинения върху главата на баща й. Да се стоварят решително и без колебание! О, колко го мразеше за всичко, което й беше дал — купищата пари и особено името си (върху екрана на съзнанието й това име винаги се изписваше редом с противната дума „популярност“). Но той съвсем не беше като нея, не! Някъде из просторните му офиси се водеше точно счетоводство на разходите, свързани с нея, макар че сумата едва ли го притесняваше. Нали в крайна сметка ще бъде прехвърлена в графата разходи, които се отчисляват от данъците му?
Господи, това нещо ме прави лоша и язвителна, помисли си тя. Сякаш е физическа болест, вследствие на която се произвежда ненормално голямо количество жлъч. Отново й се повдигна, но тя обви стомаха си с ръце и успя да се удържи. Едва ли имаше още какво да повръща, стомахът й беше абсолютно празен. Но безпокойството беше толкова силно, че носеше усещането за тежест вътре, сякаш беше погълнала тежък камък.
„Не мога да го направя, повтори си тя. Просто не мога!“
Беше приела парите му, всичките тези огромни суми, не безразсъдно, а дори с желание. Защото го мразеше. Но после откри, че ефектът е опустошителен — сякаш пиеше вино от чаша, която винаги си остава пълна, независимо от изпитото количество. Това, което имаше огромно значение за нея, беше абсолютно незначително за него.
Естествено, за Крис то бе от първостепенно значение. И в крайна сметка именно той оползотвори по-голямата част от тези пари. Поне така излезе в деня, в който баща й пристигна и нахлу в къщата, придружен от цял полк наети детективи. Всичко беше написано черно на бяло в специалния доклад и тя получи възможност да се запознае детайлно с него. Беше толкова шокирана, че не промълви нито дума, когато хората на баща й започнаха да събират дрехите, мебелите и всичко останало. Оставил ги да си вършат работата, той я измъкна навън и я натика в чакащата лимузина. Тя не промълви нито дума по време на продължителния полет на изток, но баща й, настанен удобно насреща й в частния реактивен „Лиър“, беше толкова погълнат от работа, че изобщо не й обърна внимание. А тя откри, че не е гладна, не е и уморена. Откри, че просто е едно нищо.
Сега всичко й изглеждаше безкрайно далеч. Годините имат свойството да се влачат като един цял човешки живот, но никога като кратък ден от него. Тази мисъл й хрумна по време на полета за Ню Йорк, тогава в съзнанието й изплува и старата провинциална къща в Кънектикът, която толкова много обичаше като дете. Ясно видя каменната ограда и покритите с бръшлян стени, широките прозорци и дворчето, покрито с каменни плочи, обора от червени тухли отвъд изумрудено зелената полянка и прашната пътечка, около който се разнасяше миризмата на сено и конска пот… Страшно много обичаше това място, което, кой знае защо, й напомняше за Англия. Нищо подобно не изпитваше към новото имение, разположено на острова, на самата Джин лейн. Баща й продаде старата къща веднага след смъртта на майка й и плати два и половина милиона долара, за да има жилище на една от най-известните улици в цяла Америка.
Беше по време на великденските празници, в Кънектикът. Джъстин беше на осем години. Гелда си беше поканила няколко приятели, които Джъстин искаше да вижда — вероятно са й били скучни. Майка й беше взела колата и отишла на покупки в града. Джъстин скиташе из огромната стара сграда, пъхаше се из празнично осветените стаи и се пречкаше на прислугата, заета с подготовката на предстоящия вечерта голям прием. Като надничаше през един от прозорците, тя откри, че в извиващата алея пред къщата са паркирани няколко коли. Спусна се по широката стълба към приземния етаж и долови гласовете, които долитаха иззад затворената врата на библиотеката. Натисна бравата и надникна вътре.
— Татко?
Баща й беше вътре, разбира се. Обграден от няколко души, той обсъждаше въпроси, които за нея нямаха абсолютно никакъв смисъл.
— Джъстин — намръщи се той. — Би трябвало да разбереш, че в момента съм зает.
— Само исках да ти кажа нещо — промълви тя, чувствайки се като истинско джудже сред тези едри мъже. Един от тях притеснено се размърда и кожата на дивана изскърца под тежестта на тялото му.
— Няма време сега. Да повикам ли Клифърд? — а макар и въпросително по формата си, последното изречение прозвуча като заповед.