След месец напусна редовното си място в агенцията и се прехвърли на свободна практика. Агенцията продължаваше да търси услугите й и тя прие да работи на хонорар. Но вече беше свободна и можеше да избира работата, която й харесваше. След шест месеца откри, че печели три пъти повече от предишната си твърда заплата, въпреки че продължаваше да приема само онези поръчки, които й допадаха.
А после реши да се сдобие с тази къща в Уест Бей Бридж.
И срещна Никълъс.
„Не мога да направя това! Не мога!“
Изправи се, излезе с поклащане на балкона, протегна напред ръце и започна да си пробива път из къщата като слепец. Във всекидневната се сблъска с тихо бълбукащия аквариум. Вътре плуваха многобройните обитатели на морските дълбини — ярко оцветени, но спокойни и сякаш упоени, слепи, глухи и неми. Бяха красиви и лишени от разум като някакви странни растения, надигащи се към леко развълнуваната повърхност на водата. Отново й се пригади, тя се обърна и се насочи към вратата.
„Не мога да се обвържа, не мога да му се доверя! О, Господи, Господи!“
Излезе със залитане под дъжда, заспуска се по дървените стъпала, спъна се и падна по колене във влажния пясък. Стори й се, че той полепва като тесто по тялото й и ревниво се вкопчва в нея.
Пропълзя няколко метра, после успя да се задържи изправена. Затича се и не спря, докато не стигна дома си.
Малко по-късно Никълъс се върна от мястото, където бяха открили втория труп. Този път всички стояха на брега и го чакаха.
„Разсечен с един удар, разбираш ли?!“ беше казал по телефона. Винсънт. Естествено, той знаеше какво означава това — удар с катана.
Бледият труп беше разрязан от дясното рамо до лявата тазова кост. Едно свистящо замахване и един удар с най-финото острие, създадено през хилядолетната човешка история. То може да пробие дори броня, а плътта и костите са като хартия за катаната, изкована от истински майстор. Такива саби се запазват в продължение на хилядолетия, предават се от баща на син, без да изгубят дори микроскопична частица от своята острота и ефективност. Дори днес няма арсенал в света, който да съдържа толкова съвършено оръжие като японската катана.
Тя беше причината за смъртта на този човек. Лежеше така, както го бяха намерили — проснат на пясъка и гален от леките морски вълни. Не беше престоял кой знае колко във водата и версията за удавяне беше напълно изключена.
Наложи се да преразгледат основно всички свой досегашни заключения, тъй като Бари Брофъм не се оказа единствената жертва на нинджата. На пръв поглед нищо не го свързваше с втория убит — обикновен работник в електроцентралата на острова. Нищо, абсолютно нищо.
И все пак нинджата беше убил и него.
Никълъс влезе в къщата и смъкна през глава лекото си яке в защитен цвят. Маратонките му бяха мокри, джинсите, също, чак до коленете. Всичко това беше регистрирано някъде в периферията на съзнанието му, мислеше за Джъстин и онова странно същество, което влетя в къщата й през кухненския прозорец. Не смееше да си помисли какво може да означава това, всичко му се струваше лишено от логика. Въпреки това заведе Джъстин у дома си и я помоли да остане там.
Не беше нужно да се оглежда, за да установи, че я няма. Той тихо изруга, взе якето си от облегалката на стола във всекидневната и се насочи към вратата.
Никой не отговори на почукването му, макар че още от брега видя светлината в спалнята. Почука отново, внезапен страх прониза сърцето му. После опита бравата и тя поддаде. Пристъпи в къщата и замря с напрегнати до крайност сетива. Някой си беше у дома, това той регистрира автоматически. Липсваха следи от насилствено нахлуване в къщата.
— Джъстин! — повика я той.
Посичането на онзи нещастник с един удар не беше единственото нещо, което го тревожеше. Док Диърфорт и Винсънт пропуснаха другото или поне не го идентифицираха с нужното внимание. Привеждайки се над трупа, той имаше шанса да види отблизо и отгоре лявото рамо. Раната едва беше започнала да потъмнява. Той леко я докосна и веднага разбра, че ключицата под кожата е счупена. Не му се искаше да алармира останалите, дори Винсънт. Защото ако това, което му мина през ума, се окажеше истина…
Някога живял един мъж на име Миямото Мусаши, може би най-известният боец в историята на Япония. Между многото неща, които оставил след себе си, било и риуто Нитен, или Школата на двете небеса, в която се изучавало изкуството на кенджуцу. Същността на това бойно изкуство била използването на две саби едновременно. Мусаши, когото наричали още Кензей — бог на сабята, бил известен и с друго — използвал дървените саби „бокен“ и в истински бой, защото според него те били непобедими.