Всичко това водеше до едно-единствено заключение — втората жертва е понесла два удара, а не един, както смяташе Винсънт. Първи е бил посичащият удар на стоманената катана, а вторият, нанесен едновременно и счупил ключицата на жертвата, е бил от дървен „бокен“.
— Джъстин, това съм аз, Ник — повика я отново той и този път нещо във вътрешността на къщата се размърда. Изпита чувството, че някой беше хвърлил шепа конфети над главата му и сега те бавно се стелеха към пода.
Това, което видя, го разтърси дълбоко.
Джъстин се появи на вратата на спалнята си, светлината на нощната лампа зад гърба й релефно позлатяваше формите на тялото й.
— Какво правиш тук?
— Джъстин? — беше сигурен, че това е тя, но тонът й беше на непозната.
— Защо си дошъл?
— Казах ти да останеш у дома и да не идваш тук. — С усилие на волята се опита да изхвърли от съзнанието си онази черна, космата и окървавена топка, която лежеше на пода в кухнята й. Опита се да се успокои, да приеме като случайно съвпадение факта, че нинджите използват такива животни, за да отправят своето ритуално предупреждение. Не се получи нищо.
— Получих пристъп на клаустрофобия — отвърна тя. — Нали ти казах, че ми се случва от време на време…
— Тук не си на сигурно място.
— Какви ги говориш? Това е моят дом и аз се чувствам удобно в него. Моят дом, Ник! — Светлината я обвиваше като златист ореол и му пречеше да вижда жестовете й. Но това не беше необходимо.
— Мисля, че не всичко ти е ясно.
— Така ли? — тъжно попита тя. — Аз пък мисля, че това се отнася за теб. — Пристъпи крачка напред и добави: — Иди си, моля те.
— Какво се е случило?
— Нищо.
— Не е така.
— Просто не ми се говори, това е всичко.
— Не само ти си замесена в тази история.
— Никой в нищо не е замесен, Ник.
— Знаеш за какво говоря.
— Да, зная. И затова ти казвам всичко това. Просто… просто не съм готова за такива неща.
— Какви неща?
— Не ме карай да ги казвам на глас.
— Искам да зная каква муха ти е влязла в главата, дявол да го вземе!
— Ами… Ти просто не ме познаваш. Аз съм си такава… Непостоянна… — Въздъхна и добави: — Моля те, Ник, върви си. Не ми прави сцени.
Той вдигна ръце с длани напред и пристъпи една крачка напред:
— Никакви сцени. Просто искам да получа няколко отговора.
— Няма да ги получиш, поне днес. — Тя се извърна обратно към светлината на спалнята си.
— Джъстин, почакай! — протегна ръка той и докосна рамото й.
— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му. После се овладя и тихо повтори: — Остави ме на мира, Ник! Моля те!
Той се обърна и излезе. Тя остана край вратата… един неясен златист силует.
Дзън-дзън-дзън… Пауза, после отново: дзън-дзън… Хай!
Двамата се движеха напред-назад в рамките на кръга, очертан от тънка линия. За пръв път в живота си Тери изпита страх от своя противник.
До този момент това чувство му беше напълно непознато, той беше сенсей — майстор по кенджуцу.
Не беше толкова страх от поражението — по време на дългата му кариера се беше случвало да го победят един-два пъти, а още в началото на двубоя усети, че днес това може да се случи и за трети път. Беше нещо по-дълбоко и то несъмнено се дължеше на начина, по който се биеше този Хидейоши. Стилът заема важно място в изкуството на кенджуцу и човек научава много неща за противника си от начина, по който се бие той — не само къде и с кого се е упражнявал, но и какъв е неговият характер. Защото стилът е философия, ако щете дори и религия. Издава това, което човек уважава, това, което ненавижда…
Тери изпитваше безпокойство, защото ясно виждаше, че непознатият му противник не дава пет пари за човешкия живот. Айлин беше съвсем точна в определението си — очите на този мъж бяха очите на смъртта. Бяха гладки и безжизнени като стъкло, зад тях нямаше нищо, абсолютно никакви чувства. Именно това безпокоеше Тери. Беше чел и чувал за самураите на феодална Япония през шестнадесети век, по време на шогуната Токугава, властвал в страната цели двеста години. Именно те са били безчувствени машини за убиване, сляпо изпълняващи заповедите на своите господари, верни единствено на тях и своето бушидо. Но дори и в суровия морален кодекс на самурайското бушидо съществува някакъв, макар и едва доловим намек за съчувствие, за съжаление, непознат за онези безмилостни бойци. Той често си беше задавал въпроса какво ги е накарало да станат толкова безмилостни.