Струваше му се много странно да се изправи срещу такъв човек днес, в края на двадесети век. Сякаш той беше изскочил внезапно от руините на миналото. Карма, въздъхна вътрешно Тери.
Направи лъжливо движение вляво и нападна, но беше моментално блокиран. Бокените в ръцете им се въртяха с такава скорост, че всеки несвикнал наблюдател би ги взел за някакви странни вентилатори.
Тери се отпусна на коляно и стрелна хоризонтално своя бокен, но противникът му с лекота прибягна до вертикален блокаж. По-неопитен сабльор несъмнено би опитал решаващ посичащ удар от горе на долу и това също така несъмнено би му донесло неизбежна загуба, тъй като Тери трябваше да нанесе поразяващия си удар отдолу, само от няколко сантиметра разстояние.
Но непознатият се отдръпна крачка назад и по този начин принуди Тери да се изправи и да продължи борбата. И двамата имаха по две попадения, времето беше към края си. Макар че успешно блокира няколко светкавични атаки на своя противник, Тери имаше неприятното усещане, че все още не е видял пълния му стратегически репертоар. Честно казано, имаше чувството, че онзи си играе с него през всичките четиридесет минути на схватката.
Раздразнен не на шега, той се впусна в непрестанни атаки. Вместо да го контрира, бокенът на противника му се стрелкаше мълниеносно пред лицето му и винаги леко го докосваше. В един момент се оказаха само на сантиметри един от друг и Тери за пръв път видя очите на противника си от непосредствена близост. Всичко стана за частица от секундата, може би хилядна от нея. Неговият „заншин“ — термин, който изразява максимална концентрация на физическа и психическа енергия, се разсея и това беше съвсем достатъчно за другия мъж. Бокенът му блокира оръжието на Тери и след миг се опря в гърлото му. Тери загуби играта.
Беше малко преди залез-слънце, когато Джъстин излезе от спалнята да си направи питие. Зад прозореца се виждаха тежките сиви облаци, които вятърът разкъсваше и пръскаше във всички посоки, сякаш бяха отпадъци от голямо градинско увеселение. Земята беше изгубила цвят, пясъкът по брега изглеждаше като застинало олово.
Тя замръзна на място с ръка около гърлото на бутилката ром. Край градинската порта й се мярна някаква сянка, тя пусна бутилката и се премести малко вдясно, за да вижда по-добре. Застана, под трегера на тавана, който минаваше между двата панорамни прозореца на хола, но пердетата потрепваха от течението и й пречеха да вижда. Премести се още малко и този път ясно я видя — сянката се беше превърнала в човешки силует. В градината имаше някой.
Обзе я неясно чувство на страх, ръката й неволно се вдигна към гърлото. Сърцето й бясно затуптя, в съзнанието й ясно отекнаха думите на Никълъс: „Тук не си на сигурно място.“ Това ли имаше предвид той? Сега й се прииска да беше обърнала повече внимание на предупрежденията му, но в онзи миг искаше час по-скоро да го отпрати, чуваше само собствените си слова.
Трескаво се запита дали беше заключила вратата след него. Май беше пропуснала да го стори, но не беше сигурна. Не смееше обаче да отиде до нея, тъй като се страхуваше, че ще привлече вниманието на човека отвън — нали трябваше да мине край широките прозорци? Помисли си, че може да пропълзи под тях, но се страхуваше, че ще вдигне прекалено много шум.
После се сети за телефона. Започна да се отдръпва навътре в стаята, без да изпуска от очи силуета навън. Нервно протегна ръка към слушалката и почти я събори на земята. Отпусна се на колене, успя да я хване и набра номера на Никълъс. Затвори очи и горещо се помоли на бога той да си е у дома. Всеки самотен сигнал пронизваше сърцето й като леден кинжал. Накрая постави слушалката и кожата й настръхна от ужас.
Безшумно прекоси хола, отпусна се върху облегалката на едно кресло и продължи да наблюдава неподвижната фигура навън. Хрумна й да се измъкне през задната врата. А после? Да почука на вратата на съседите? И какво ще им каже? Че се страхува от някаква сянка!
Изведнъж се почувства идиотски. Сякаш беше някаква луда, затънала в кошмарите на болното си съзнание, В края на краищата този силует изобщо не помръдваше. Би могъл да е облегалката на някакъв стол или…
Вече беше на крака и се движеше, без да си позволява да мисли, без да се колебае. Рязко отвори вратата и застана на прага. Въздухът тежеше от солената влага на морето, но от изток подухваше свеж ветрец.
Насочи очи към неподвижната сянка с автоматизма на механична кукла. После изпусна дълбока въздишка на облекчение.