Изведнъж пред него се изправи гъста бамбукова горичка, плътна и непроходима като бетонна стена. Той безпомощно се огледа, търсейки изход, човекът-звяр зад него отвори устата си. От нея изригна горещ пламък, заля го като водопад с някаква пихтиеста маса.
Той се загърчи, опита се да смъкне от себе си противното покритие, но безуспешно. Скоро почувства, че е плътно обвит от него, то се превръща в нещо като втора кожа на тялото му, бавно и болезнено започна да разяжда плътта му. Кожата му се сгърчи и изпепели, после бавно се изхлузи от тялото му. Лепкавото покритие проникна до костите му и те започнаха да се ронят на прах, изпепелени, сиви и ненужни… През цялото време тигърът с лице на нинджа седеше насреща му и се усмихваше. Накрая, когато почувства, че силите го напускат, а животът изтича от тялото му като ненужна урина, попиваща във влажната почва под краката му, звярът вдигна предната си дясна лапа. Изведнъж се оказа, че това е човешка ръка, ампутирана в лакътя. Кожата й беше почерняла, мускулите — стопени, изглеждаше така, сякаш беше изпепелена в някаква ужасна експлозия. Тигърът с лице на нинджа я размаха пред лицето му, сякаш искаше да каже: „Гледай това и добре го запомни.“ От вътрешната част на ръката беше татуиран някакъв номер от седем цифри. Концлагер, помисли си Док. Концлагер, концлагер… Изведнъж разбра, че се е превърнал в мекотело, лишено от всякакви човешки качества. Плуваше в джунглата, носеше се във водите на безбрежния океан така, както далечните прародители на човека са се носели милиони години наред, далеч преди първата риба да изпълзи на късчето гола суша и да се превърне в земноводно, далеч преди това късче суша да се превърне в място, подходящо за живот. Но и този безбрежен океан-джунгла врагът беше редом него. „Виж, виж“, шепнеше тигърът и се приближаваше до него, безпомощно полюшващия се върху вълни те ембрион. „Не!“ изкрещя мекотелото. „Недей, ще унищожиш всичко!“ Но човекът-тигър вече беше отгоре му, горещият му дъх заливаше лицето му. „О, ще го направя заради своето…“
Док Диърфорт рязко се събуди. Беше потънал в пот, памучната му фланелка се беше усукала около кръста му и той имаше чувството, че е напъхан в усмирител на риза. Отвори уста и пое дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, но водата продължаваше да се оцежда от листата на дърветата. Именно равномерното почуква не на дъждовните капки беше причина за кошмара на този сън — безбрежният океан, мекотелото, прилича що на медуза, нинджата и унищожението.
На път за срещата си с Винсънт Тери за малко не беше прегазен. Случката не му направи абсолютно никакво впечатление, толкова беше затънал в мислите си. Когато тръгна да пресича Шесто авеню, за да поеме на изток по Четиридесет и шеста улица, съзнанието му беше изцяло погълнато от мисли за Хидейоши. С Винсънт имаха среща в „Мичита“ — малко японско ресторантче на Четиридесет и шеста улица, по средата между Пето и Шесто авеню. Обстановката там беше съвсем традиционна — суши бар и отделни стаички покрити с татами. Беше отворено двадесет и четири часа в денонощието, тъй като предлагаше подслон на много японски бизнесмени, току-що пристигнали в страната и все още настроени на токийско време. Бепо любимо място за срещи на него, Никълъс и Винсънт, тъй като там се чувстваха у дома.
Оказа се, че е тръгнал да пресича на червено. На сантиметри от себе си видя бронята на старо раздрънкано такси и едва успя да отскочи назад върху бордюра. Острият вой на клаксона го изтръгна от унеса, скърцането на спирачките беше придружено от цветистите ругатни на дебелия рошав шофьор.
— Мръсно жълтокожо копеле! — долетя до ушите му последната от тях и таксито профуча надолу по булеварда.
Дори този инцидент не го откъсна задълго от мислите му. В гимнастическия салон, зает с подготовката на своите бокени, той получи възможност да види част от играта на непознатия на айкидо, а след това и на карате. Остана удивен от неговата сила и бързина. Само няколко секунди след като започна схватката им.
Тери разбра, че този човек е истински бог на бойната стратегия, няколко степени по-добър от всичките му инструктори, взети заедно. Скоро след откриването си неговият салон за източни бойни изкуства се прочу като един от най-добрите не само в Америка, но и в целия свят. Разбира се, това до голяма степен се дължеше на внимателния подбор на сенсеи от страна на Тери. Всеки от неговите инструктори беше истински майстор в своята област и именно затова той изпита притеснение от лекотата, с която ги побеждаваше Хидейоши. Бутна вратата от ковано желязо и светло дърво на „Мичита“ и се запита дали да разкаже на Винсънт за посещението на този мъж.