Шокирана усети как той грабва дългата й коса, вдига я нагоре и я навива като усукано въже. Очите й се повдигнаха, светлината беше достатъчна да я види — права и дълга като сабя, по-черна от нощта.
После, насочена от ръката му, тя се спусна надолу и се обви около шията й. Съзнанието й отказа да приеме това, което щеше да се случи, докато примката започна да се стяга около гърлото й. Когато започна да се гърчи за глътка въздух под дланта му, покрила плътно устата й, тя изведнъж разбра, че той съвсем не се интересува от тялото й. Беше ли възбуден? Искаше ли да се изпразни? Съзнанието й приличаше на блато, гъмжащо от възбудени змиорки, които оживено си задаваха тези два безсмислени въпроса, докато в дробовете й проникваше все по-малко и по-малко въздух.
Не! Моля те! Обладай ме, но не ме убивай! Моля те! Тя се опита да изкрещи тези думи, но успя да издаде само някакво животинско ръмжене, от което се изплаши още повече. Сякаш неговата нечовечност беше успяла по някакъв начин да премахне нейната човечност.
Тялото му се изви в дъга, сякаш я любеше с цялата си груба сила, примката около гърлото й се затегна. Мускулите на дихателната й тръба спазматично се свиха, дробовете й горяха от липсата на кислород. „Това не може да е вярно, помисли си с размътено съзнание тя. Не мога да умра! Не, не…“
После започна да се бори. Да се бори за дишането, най-естествената функция на човешкия организъм, станала по-трудна от изкачването на стръмен планински връх. Бореше се като тигрица, драскаше го с нокти, риташе го с крака, блъскаше го с хълбоци и ръце, но ефект нямаше. Все едно, че се бореше с тухлен зид. Беше безпомощна пред него, защото той не беше жив човек. Беше самата Смърт.
От стомаха й се надигна гореща топка, задави я и нахлу в пламтящите й дробове. Очите й започнаха да се изцъклят, а в ушите й изведнъж нахлу дяволското свистене. Отгоре, точно над главата й, се появи издължената сянка на самотен бомбардировач, изскочил сякаш от самия огнен диск на слънцето. Част от него се отдели и се насочи към земята. Сякаш, огромен гарван хвърляше изпражненията си върху Плаващото кралство — черно цвете, разцъфнало в синьото небе над главата й.
Взрив. Адска горещина. Ослепителна светлина, сякаш едновременно експлодираха десет хиляди слънца. О, бедната ми родина!
Пепел, разнасяна във всички посоки от горещия вятър.
Тери се сбогува с Винсънт през отвореното прозорче на таксито. Дъждът не беше успял да освободи града от жегата и задушната влага на лятото. Беше съвсем като в Токио.
Скоро ще ти се обадя — обеща на Винсънт той.
— Добре. Дано да ти дойдат някакви идеи. — Винсънт се облегна на вратата на колата.
— Продължавам да си мисля, че вие двамата с Ник преувеличавате — усмихна се Тери.
— Не ние измислихме отровата, Тери — отвърна сериозно другият. — Нито пък посичането с катана…
— Не зная, приятелче… Този град е пълен с луди. Но какво може да търси тук един нинджа?
Винсънт колебливо сви рамене.
— Ето, виждаш ли?
— Хей, Мак — изръмжа шофьорът на таксито и се извърна назад. — Времето е мангизи, нямам цяла нощ на разположение! Защо не си бърборите на тротоара, а?
— Тръгваме — рече Тери, извърна глава и помаха на Винсънт за довиждане.
Даде адреса си и се отпусна удобно върху седалката. Изпита леко съжаление, че не разказа подробно на приятеля си за днешния посетител в салона. Сигурно би го сторил при други обстоятелства, но сега Винсънт беше прекалено погълнат от загадъчния случай, за който разказа. Имаше чувството, че Винсънт е отегчен. Не толкова от работата си — бог е свидетел, че тя е пълна със загадки, достойни за вниманието му, колкото от самия си престой в Америка. Може би иска да се прибере у дома.
Мислите му се върнаха към Айлин, която го чакаше у дома. Най-сетне всички препятствия между тях бяха преодолени. „Търпението е най-важното оръжие в живота на човека, повтаряше му някога неговият сенсей. Ти си твърде нетърпелив, момчето ми. Намали темпото и се опитай да се насладиш на новото състояние, в което ще се окажеш…“ Изведнъж си спомни за хайвера.
Приведе се напред и доближи уста до решетката, закрепена с болтове за пластмасовата преграда, която го отделяше от шофьора.