Нинджата стоеше неподвижен в мрака, дори дишането му не се долавяше. Очите му равнодушно оглеждаха проснатото в краката му тяло. В продължение на няколко дълги секунди сетивата му опипваха обстановката, търсейки необичайни шумове. Най-накрая остана доволен, бавно се обърна и прекоси стаята. Измъкна изпод дивана своята черна раница, дръпна ципа и внимателно постави бокена най-отгоре. После, с едно-единствено движение затвори раницата, метна я на рамото си и напусна апартамента, без да поглежда назад.
Зад него остана само музиката на Манчини, ридаеща за изгубената любов. От напуканите устни на Тери се откъсна дрезгав стон, свежа струйка кръв бликна от устата му. Главата му бавно се повдигна и той слепешком запълзя към спалнята. Не знаеше защо го прави, в помътеното му съзнание се люшкаше само една дума: трябва!
С цената на огромни усилия, пронизван от страхотни болки, той бавно преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието, което го делеше от тялото на Айлин. Най-накрая се добра до него. Дишаше тежко, от раните му капеше кръв.
Пред лицето му изплува някакво въже. Той посегна и го дръпнах последни усилия. Телефонът се стовари върху лявото му рамо, но той изобщо не усети болката, защото цялото му тяло плуваше в нея. С треперещ пръст набра седем цифри. Сигналът в мембраната наподобяваше далечен звън на църковни камбани.
Изведнъж му се стори, че Айлин е безкрайно далеч и има нужда от помощта му. Слушалката се изплъзна от окървавените му пръсти и той пое дългия път към нея.
— Ало? — разнесе се гласът на Винсънт от изоставения апарат. — Ало, ало…
Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.
Вече нямаше кой да го чуе. Тери лежеше по очи, лицето му беше потънало в разкошната черна коса на Айлин. Невиждащите му очи останаха отворени и бавно започнаха да се изцъклят. Тънка струйка кръв се изплъзна от устата му и като странен втори език покри студените устни на Айлин.
Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.
Околностите на Токио
Пролетта на 1959 | Пролетта на 1960
— Виж това, Никълъс — каза полковникът.
Върхът на планината Фуджи беше скрит от буреносни облаци, следобедът беше мрачен. Небето се прорязваше от светкавици, тътенът на далечните гръмотевици разтърсваше къщата.
Двамата бяха в кабинета на полковника, в ръцете си бащата държеше лакирана кутия. На капака й бяха нарисувани фигурите на дракон и тигър, здраво преплетени. Никълъс знаеше, че това е прощалният подарък на Со Пенг, получен преди години от майка му и баща му.
— Мисля, че вече е време да видиш това — рече полковникът, после извади лулата и кесията с влажен тютюн, дръпна ципа и започна да пълни с палец и показалец. Драсна клечка кибрит в ръба на бюрото, поднесе я към лулата и дръпна няколко пъти. Дългият му показалец почука по капака на кутията, после се плъзна по очертанията на двете гравирани фигури.
— Знаеш ли символичното значение на дракона и тигъра в японската митология, Никълъс? — попита той.
Никълъс поклати глава.
Полковникът изпусна облак ароматен дим, стисна лулата между зъбите си и започна:
— Тигърът е господар на земята, а драконът — на въздуха. Винаги съм се питал защо е така. В митологията на маите например също съществува подобен господар на въздуха. Но в нея той се нарича Кукулкан — летящата змия, и е покрит с пера… Интересно как две толкова различни и отдалечени култури използват обща символика…
— Но защо Со Пенг ви е дал японска кутия? — попита Никълъс. — Нали е бил китаец?
— Добър въпрос — кимна полковникът и изпусна облаче дим. — Страхувам се, че нямам задоволителен отговор за него. Со Пенг действително е роден в провинция Ляонин в северната част на Китай, но ми дадоха да разбера, че майка му е била японка.
— Това не обяснява подаръка — посочи Никълъс. — Вярно е, че сте се готвили да заминавате за Япония, но тази кутия е много стара и по онова време рядко са се срещали такива.
— Така е — кимна полковникът и погали лакираното капаче. — Несъмнено тя е била семейна реликва, донесена в Китай от майка му. Но защо ни я подари Со Пенг? Не е било прищявка, Со Пенг не беше такъв човек, не беше и случайност.
Полковникът се изправи и застана до прозореца, набразден от дъждовните струи. Зимата все още не си беше отишла и капките бързо замръзваха в причудливи рисунки върху стъклото.
— Дълго съм размишлявал по този въпрос — добави той с поглед, отправен навън. Пръстът му начерта малко прозорче върху изпотеното стъкло и той надникна през него като през амбразура. — През целия път от Сингапур до Токио не ми излизаше от главата.