Тръгнаха по пътечката от ситен чакъл, обикаляща храма от всички страни.
— Все пак си устоял — промълви тя. — Това е добре.
Спряха в подножието на просторните дървени стъпала, които водеха до широката врата на храма, цялата от бронз и лакирано дърво. Беше гостоприемно отворена и сякаш ги подканяше да влязат в сенчестите покои отвъд. Спряха и тя сложи ръка на рамото му. Докосването й беше толкова леко, че той едва ли би го усетил, ако очите му не бяха проследили движението й.
— Когато баща ти ме помоли да ти осигуря достъп до някое подходящо риу, бях обзета от сериозни съмнения — продължи Итами и леко поклати глава: — Възпитанието не ми позволяваше да ги изразя гласно, но те бяха факт. — Въздъхна и продължи: — До известна степен те съжалявам. Животът ти ще бъде много необичаен — европейците никога няма да те приемат за свой поради азиатската ти кръв, а японците ще те мразят заради европейските ти черти. — Ръката й се вдигна от рамото му е лекотата на пеперуда, а показалецът й едва-едва докосна бузата му. — Дори очите ти са като на баща ти, но аз не се заблуждавам толкова лесно…
Ръката й рязко се спусна до тялото, устата й сухо промълви:
— Хайде да влезем вътре и да се помолим!
— Красиво е, нали? — прошепна Итами.
Той трябваше да признае, че наистина е така. Стряха край криволичещото поточе, което се хлъзгаше по покритите с мъх скали и падаше надолу в малък водопад, висок не повече от два метра. Всичко беше зелено, дори водата и камъните под нея. Никълъс имаше чувството, че мъховете са не четиридесет, а четири хиляди вида.
— Какво спокойствие — продължи тя. — Сякаш светът навън никога не е съществувал.
Застанала в сянката на висок кипарис, тя сгъна слънчобрана си, отметна глава и пое дълбоко въздух.
— Имам чувството, че времето е спряло, Никълъс. Сякаш никога не е съществувал двайсети век, агресията, войната…
Очите й се притвориха, той внимателно я наблюдаваше и чакаше.
— Но война имаше — тръсна глава тя, обърна се и добави: — Хайде да седнем на тази пейка. Чудесно… Може би тук е седял някой шогун, някой владетел от династията Токугава… Човек има чувството, че може да се докосне до историята, нали? До нейния неумолим ход, до нейната цялост… — Лицето й се извърна към него: — Това не се отнася до теб, поне засега… В това отношение всички сме еднакви… — Върху лицето й се появи усмивка: — Виждам, че си изненадан. Но видиш ли, и двамата с теб сме външни хора, чужденци, които завинаги са откъснати от онова, което желаят най-много на света…
— Това не е възможно — изрази протеста си Никълъс. — Ти си Нобунага, член на една от най-старите и благородни фамилии в Япония!
Итами му отправи една хищна усмивка, равните й бели зъби влажно проблеснаха.
— О, да, разбира се, че съм Нобунага — въздъхна тя. — Но и това като почти всичко в Япония е лустро, великолепен външен вид, зад който се крие гнилота. — Изкривено от душевни терзания, лицето й престана да бъде красиво. — Слушай ме добре, Никълъс. Честта отдавна не е сред нашите добродетели, ние допуснахме да бъдем корумпирани от западните варвари, ние вече сме един окаян народ, затънал в страшни грехове. Нашите деди сигурно се обръщат в гробовете си, като ни гледат как забравяме вечния покой и се стремим да изградим това… модерно общество.
Гласът й стана по-висок и Никълъс мълчаливо чакаше да дойде успокоението. Но тя вече не можеше да се спре, започнала този разговор по неизвестни за момчето причини.
— Знаеш ли какво представляват дзайбацу, Никълъс?
— Само по име — отвърна той, отново усетил несигурна почва под краката си.
— Някой ден трябва да накараш баща ти да ти разкаже за тях, той ги познава добре… — После, сякаш това изчерпваше въпроса, тя добави: — Сацугай работи за едно дзайбацу.
— За кое?
— Аз мразя мъжа си, Никълъс — горчиво се усмихна тя. — И по ирония на съдбата баща ти е единственият човек на този свят, който знае причината… Такъв е животът, той често си прави шеги с нас. Идва дяволът и ти взема това, на което най-много държиш… — Крехките ръце, отпуснати в скута й, се свиха в детски юмручета. — Каква е ползата да съм член на благородната фамилия Нобунага, когато цял живот съм обречена да нося срама на своя прадядо? За мен този срам е неизбежен и вечен — така, както смесената кръв е неизбежна за теб… На двайсет и осем годишна възраст моят прадядо напуснал службата си при шогуна и станал ронин… Знаеш ли какво е това?
— Самурай без господар.
— Точно така, боец без чувство за чест, разбойник и крадец… Станал наемник, който продавал уменията си на онзи, който плати най-висока цена. Разгневен от това нечувано поведение, шогунът изпратил потеря в провинцията. Когато открили, прадядо ми, заповедта на господаря била изпълнена съвсем точно — никакво сепуку, бандитът трябвало да умре в безчестие — така, както е живял. Вече не бил благороден буши, бил леш, мърша… Разпънали го на кръст, както по онова време постъпвали с всички разбойници.