В подобни случаи обикновено унищожавали и цялото семейство, целия род на престъпника, включително жените и децата… От замърсената му кръв не трябвало да остава никаква следа. Но при нас станало друго…
— Защо, какво се е случило? — попита Никълъс.
— Карма — сви рамене Итами и бледо се усмихна. — Това е моята карма, която направлява целия ми живот… Аз се бунтувам срещу нея, боли ме, нощем горчиво плача… Срамувам се да призная това. Аз съм буши, дори и до днес съпруга на самурай… Някои неща не могат да се променят. В кръвта ми кипят десет хиляди славни сражения, в душата ми отеква свистенето на катаната, очите ми виждат страшното, блестящо острие…
Тя се изправи и слънчобранът разцъфна над главата й като огромно цвете.
— Един ден ще разбереш всичко това… Искам да запомниш нещо, сега ти е трудно в онова риу… Не, не ме прекъсвай, зная, че е така. Но никога не трябва да се отказваш, чуваш ли? Никога! — Извърна се настрана и меките пастелни цветове на слънчобрана скриха блестящите й черни очи, пълни с чувство. — Ела — долетя до него гласът й. — Време е да се връщаме в реалния свят.
— Това е Ай Учи — каза Муромаши. В ръцете му имаше бокен, а седмината ученици от групата на Никълъс стояха пред него в идеален полукръг. — Тук, в риуто Ито, с него се поставя началото на стотици уроци и упражнения. Ай Учи означава да посечеш противника си точно така, както той би посякъл теб. Тук ще се научите да отчитате времето — основно умение в изкуството на кенджуцу. И никога няма да го забравите. Ай Учи означава липса на гняв. Означава, че трябва да се отнасяте към противника като към почетен гост. Означава, че трябва да промените живота си и да забравите що е страх. Ай Учи е първата техника, която трябва да усвоите, тя е и последната. Помнете това, то е същността на кръга Зен.
Това беше първият урок на Никълъс, когато пристигна в риуто преди седем години. Не успя да го разбере напълно, но никога не го забрави. В годините, които последваха, когато със студена ярост усъвършенстваше хилядите удари с катана под зоркото око на Муромаши, когато усвояваше моралния кодекс на кенджуцу и познанието се разгръщаше пред него с главозамайваща бързина, той непрестанно си спомняше за онзи първи урок, претегляше го в съзнанието си и усещаше как все по-лесно, с неземно спокойствие и самообладание може да влезе в окото на урагана миг преди същият този ураган да го погълне и унищожи.
Продължаваше да повтаря до безкрайност хилядите удари и промушвания, постепенно усещайки как ръцете и краката му сякаш се движат в специално издълбани във въздуха улеи. Накрая дойде и възнаграждението за тези нечовешки усилия — сабята му престана да прилича на сабя, намеренията и действията му станаха абсолютно непредвидими за околните. И той разбра, че първият урок на Муромаши в онази далечна утрин всъщност представлява най-висшата форма на познанието.
И все пак не беше доволен. Даде си сметка за това през един късен следобед, непосредствено след тежката тренировка. Изпита чувството, че някой го наблюдава и вдигна глава. Но помещението беше празно. Въпреки това чувството не го напускаше, той стана и се приготви да извика. После си помисли, че момчетата отново са решили да го дебнат и запази мълчание.
Тръгна да обикаля просторния, потънал в полумрак салон, прорязван от мътни, странно червеникави слънчеви лъчи, натежали от прах. Промишленият смог покриваше всичко, мазните му пипала се протягаха към величествените склонове на планината Фуджи. Чувството, че не е сам, не го напусна, но някак изведнъж изпита усещането, че онзи, които се крие в здрача, не му мисли злото. Не знаеше как се появи тази увереност в него, просто знаеше, че е така.
Светлината в ъгъла на салона беше разсеяна, леко докосваше част от лакирания дървен парапет, ограждащ широката и леко издигната платформа. Самият ъгъл тънеше в мрак. Той се спря и загледа играта на светлината и сенките. Изведнъж прозвуча тих, но отчетлив глас:
— Добър вечер, Никълъс.
Сянката в ъгъла оживя и се превърна в човешка фигура, която бавно пристъпи напред. Беше Канзацу, слаб и лек мъж с вече побеляла, остра и късо подстригана коса. Очите му изглеждаха странно неподвижни, но въпреки това не пропускаха нищо.
Спусна се от платформата абсолютно безшумно и застана пред Никълъс, който бе застинал гол до кръста, неспособен да промълви нито дума. Откакто беше започнал да посещава това риу, Никълъс не беше чул дори три думи от този човек. Сега бяха сами и Никълъс беше достатъчно съобразителен, за да разбере, че тази среща не е случайна.