Никълъс помълча малко, после попита:
— Означава ли това, че отговорът на въпроса ми е положителен?
Полковникът мълчаливо кимна, после попита:
— Знаеш ли защо е кръстил сина си Сайго?
— Не.
— Нали помниш какво ти казах в началото — че Гениоша действа в политическите, структури на страната?
— Да.
— Били са принудени да прибегнат до това решение. Според закона за военната служба олигархията през епохата Мейджи се разделя на три групи. Една от тях се оглавява от човек на име Сайго, който се превръща бързо в лидер на крайно консервативни самураи. През 1877 година този Сайго формира армия от трийсет хиляди самураи и ги хвърля в решителна битка срещу модерно въоръжената армия на Мейджи. Естествено, срещу оръдия и пушки самураите не могат да направят нищо и са напълно разбити.
— Да, разбира се! — извика Никълъс. — Въстанието Сацума! За пръв път правя връзка между две имена, познати ми от историята. — Откъсна стрък трева и добави: — Това е било последното въстание на самураи, нали?
— Точно така — отвърна полковникът и се надигна, усетил най-сетне, че отново може да се изправи срещу реалния свят и най-вече срещу тъжното лице на Чонг. Винаги му беше трудно, когато е тъжна.
Прекосиха разстоянието, което ги делеше от портала и излязоха навън. Небето зад тях беше чисто, драконът беше изчезнал, а слънцето бавно потъна зад върховете на дърветата. На мястото му остана ярка червена ивица, подобна на капка кръв върху бял ли хартия.
През нощта и двамата сънуваха смъртта на Хашичиро, но всеки по свой собствен начин.
Трети кръг
Книга за водата
Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни
Сивите бетонни кубове на Манхатън бяха нагрети от юлското слънце, жегата лепнеше. Никълъс усещаше топлината на асфалта през тънките подметки на летните си сандали и това правеше придвижването още по-неприятно.
Спря близо до ъгъла на Седмо авеню, пред модернистичната шатра на новата Медисън скуеър гардън и комплекса Пенстейшън. Вдигна очи да я огледа, отбелязвайки колко бързо е унищожен характерният стил на тази сграда. Насреща, се издигаше грамадата на хотел „Статлър Хилтън“, а до него проблясваше фасадата на „Макдоналдс“, цялата от стъкло и пластмаса.
Очите му разсеяно се насочиха към уличното платно, по което фучаха безкрайните стоманени вълни на автомобилите. Мислеше си за телефонното обаждане на Винсънт късно снощи, за ужасната новина, която му съобщи той. Тери и Айлин убити! Не можеше да си го представи. Беше убеден, че никой не би могъл да се промъкне незабелязано в жилището на Тери. Винсънт също. Но как е станало тогава? Винсънт очевидно не искаше да говори, гласът му звучеше безжизнено. Когато Никълъс го притисна за повече подробности, той само повтори инструкциите си — да вземе първия влак за Ню Йорк и да го чака пред Пенстейшън.
Слънцето безмилостно прежуряше от безоблачното небе. Ризата на Никълъс залепна за гърба му. Прокара пръсти през косата си и изведнъж му се прииска да я подстриже ниско, за да се спаси някак от жегата. Всички светофари на Седмо авеню бяха червени, въздухът над него висеше тежък и неподвижен като завеса от брокат, имаше чувството, че може да го пипне с ръка.
Трябваше да се срещне не с Винсънт, а с някакъв детектив на име Кроукър, Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Името му беше познато на Никълъс, беше се натъкнал на него в „Ню Йорк таймс“, който четеше редовно, откакто разполагаше с времето си. Случаят Дидион, превърнат от вестниците, включително и от сериозния „Таймс“, в шумна сензация, може би защото място на действието беше Ектиъм хаус — най-блестящата, нова резиденция, построена на Пето авеню. Кроукър беше натоварен с разследването му и тогава се оказа, че този русокос мъж с детско лице умее да се оправя с журналистите, а стегнатите му информации редовно намираха място в телевизионните новини в шест следобед.
Светофарите се смениха и желязната змия на трафика по Седмо авеню се размърда. В снагата й преобладаваше жълтият цвят на такситата. Изведнъж от тази маса се отдели черна лимузина с аеродинамична форма и спря до тротоара. През огледалните стъкла не се виждаше нищо, но след миг задната врата се отвори и един звучен бас, долитащ сякаш от изба, учтиво го покани:
— Моля, качете се, господин Линеър.
Той се поколеба за миг и това беше достатъчно за шофьора, мургав късо подстриган мъж с тъмносин официален костюм, да излезе и да отвори вратата пред него. Никълъс влезе, вратите на луксозната кола се захлопнаха с меко, издаващо скъпо струваща технология щракване и тя плавно се включи в движението.