Вътре беше необичайно просторно, и забележително тихо, човек просто губеше усещането, че се намира в автомобил. Отвъд стъклата градът се разстилаше пред тях, сякаш някой го беше нарисувал на подвижни транспаранти. Колата се движеше изключително плавно, само лекият тласък на ускорението доказваше, че все пак се намират на колела.
Цялото купе беше тапицирано в гълъбовосиво кадифе, очевидно по поръчка, тъй като подобна тапицерия не можеше да се види в нито един автосалон. Беше тъмно и прохладно като в скъп бар. Дори вибрациите на мощния осемцилиндров двигател бяха сведен до минимум.
Вътре имаше трима души — човекът в официален костюм, който отвори вратата на Никълъс и който не се оказа шофьорът, самият шофьор и още един мъж, седнал в противоположния ъгъл на удобната плюшена седалка отзад. Беше висок и леко натежал, с малко консервативен, но безупречно ушит лек ленен костюм. Никълъс успя да забележи, че под него няма грам тлъстина, всичко беше стегнати мускули и едър кокал. Главата му беше масивна, с леко издадена напред челюст, която му придаваше агресивен вид. Това впечатление се подчертаваше още повече от широкото полегато, чело и стоманеносивата коса. Хлътналите му страни бяха прорязани от две дълбоки бръчки; над сините, решително блестящи очи надвисваха рунтави черни вежди. Лице на човек, който е вземал множество трудни решения през живота си и повечето от тях са се оказвали правилни, реши в себе си Никълъс. Приличаше му на генерал, и то от онези, които имат най-малко пет звезди на пагоните си.
— Ще пиете ли нещо? — продума мъжът, но не помръдна. Вместо него се раздвижи онзи със синия костюм, извърна се от предната седалка и очаквателно го погледна.
Какво ли е попречило на лейтенант Кроукър да дойде на срещата, запита се Никълъс.
— Бакарди с горчив лимон, стига да ви се намира — отвърна той.
Синият костюм отвори капака на барчето между двете седалки отпред, до слуха на Никълъс долетя тихото звънване на бучка лед в кристална чаша. Запази спокойствие, макар все още да нямаше представа кои са тези хора. Предпочиташе да слуша това, което щеше да му каже човекът насреща — така най-бързо щеше да научи кой е той.
— Никак не си приличате със снимките си — продума онзи с някакво непонятно отвращение.
Синият костюм се извъртя да налее ром и под сакото му се мярна късото дуло на револвер, надничащо от лек платнен кобур. Никълъс отмести очи и ги насочи към града навън, който изведнъж му се стори отдалечен на хиляда мили.
— Друго едва ли би могло да се очаква — отвърна той. — Никога не съм обичал да се снимам.
— Питието ви — протегна ръка мъжът с тъмносивия костюм.
Никълъс се наведе напред и посегна към отвореното прозорче на стъклената преграда между двете седалки. От няколко дребни и едва доловими промени в поведението на човека пред себе си той разбра какво ще се случи, но въпреки това не се отдръпна, позволил на любопитството си да вземе връх. В момента, в който ръката му се появи в прореза, онзи дръпна питието и посегна да хване китката му със свободната си ръка. Движението му беше светкавично, но все пак тромаво и бавно според стандартите на Никълъс. Би могъл да му се противопостави по няколко напълно ефикасни начина, но вместо това предпочете да наблюдава пасивно как онзи сграбчва китката му и се опитва да я извие, като едновременно с това се навежда напред и внимателно оглежда ръба на дланта му, груб и корав като животински рог. Очите му се повдигнаха към лицето на мъжа на задната седалка, главата му бавно кимна. После пусна китката на Никълъс и му подаде чашата.
Никълъс отпи глътка от коктейла, установи, че е безупречен, после попита:
— Доволни ли сте?
— Напълно, що се отнася до вашата самоличност — отвърна мъжът до него.
— Знаете за мен далеч повече, отколкото аз за вас — отбеляза Никълъс.
— Така и трябва да бъде — сви рамене онзи.
— Вероятно по вашите стандарти — рече Никълъс, а наум си отбеляза, че никой от тримата не носеше слънчеви очила и никой не пушеше.
— Това са единствените стандарти, които имат значение, господин Линеър.
— Нали тук се пуши? — попита Никълъс и дясната му ръка се насочи към джоба на панталоните. Синият костюм се напрегна, главата му бавно се поклати, пръстите му се свиха.
— Вие не искате да пушите, господин Линеър — рече човекът до него. — Отказахте цигарите преди шест месеца и добре сторихте, тъй като този черен тютюн, който употребявахте, е истински убиец!
Никълъс остана дълбоко впечатлен от тяхната информираност. Този човек, който и да е той, не беше аматьор.