— Знаете ли, че концентрацията на пушек с високо съдържание на никотин може да унищожи вкусовите рецептори, господин Линеър? — продължи онзи, кимна в потвърждение на този факт и добави: — Доказано е научно от група изследователи в университета на Северна Каролина… — На устата му се появи лека усмивка: — А точно този университет е заобиколен отвсякъде от тютюневи плантации…
— Никога не съм чувал за подобно изследване — отвърна Никълъс.
— Не сте, разбира се. Защото се пази в тайна и ще бъде публикувано по време на конгреса на тютюнопроизводителите, който ще се проведе през октомври в Далас.
— Изглежда сте доста вътре в тези проблеми.
— Няма как — засмя се мъжът. — Аз съм този, който финансира споменатото изследване. — После млъкна, обърна лице към стъклото и се загледа навън.
— Какво знаете за мен? — попита Никълъс и вече беше абсолютно сигурен — това лице му беше познато отнякъде, особено като го гледаше в профил.
Мъжът се извърна към него и хладно го погледна.
— Достатъчно, за да ми се прииска да си поговорим насаме.
Мозайката в главата на Никълъс изведнъж се подреди.
— Не можах да ви позная — рече той. — Никога не съм ви виждал без брада.
Мъжът се усмихна и потърка гладко избръсната кожа на брадичката си.
— Признавам, че има известна разлика — рече той, после лицето му рязко се освободи от топлината, а чертите му сякаш станаха издълбани от гранит. Разликата беше смайваща и малко плашеща. — Какво целите да постигнете чрез връзката си с дъщеря ми, господин Линеър? — Гласът му изплющя като камшик.
Горката Джъстин, помисли си Никълъс. Как ли е живяла при този деспотичен човек?
— Нищо, господин Томкин — отвърна той. — Това, което всеки мъж търси в жената и нищо повече.
Усети движението на синия костюм с периферното си зрение, миг по-късно грамадните лапи сграбчиха ризата му. Част от питието прехвърли ръба на кристалната чаша и се разля по панталона му. Тоя тип като нищо може да нарами концертен роял, помисли си Никълъс.
— Изказването ви не се отличаваше с особено остроумие — наведе се към него Томкин и отново рязко, като хамелеон, смени тона си. — Защото Джъстин не е коя да е жена, а моя дъщеря! — Този път гласът му приличаше на стомана, облечена в кадифе.
— По този начин ли се справихте и с онзи Крис от Сан Франциско? — полюбопитства Никълъс.
За миг Томкин остана напълно неподвижен, после, без да отмества поглед от лицето на Никълъс, леко помръдна дясната си ръка: Синият костюм пусна ризата му, върна се на мястото си отпред и затвори прозорчето. Остана полуизвърнат назад, за да може да ги наблюдава.
— Значи такава била работата — въздъхна Томкин и го погледна с нов интерес. — Дъщеря ми май наистина си пада по вас, или пък… — стоманата отново се появи в гласа му — сте страхотен любовник! Откакто ходих да я прибера, не се е задържала с мъж повече отдава часа! — Замълча за миг, после добави: — Има си проблеми…
— Всички имат проблеми, господин Томкин — хладно го изгледа Никълъс. — Дори вие!
Моментално съжали за думите си и съзна, че ги е изрекъл от яд, а това не беше добър признак.
— Странна птица сте вие — изгледа го продължително Томкин и се облегна назад. — Имам тесни делови отношения с един куп японци, три-четири пъти в годината отскачам дотам, но за пръв път срещам тип като вас.
— Това май беше комплимент…
— Приемете го както ви е угодно — сви рамене Томкин, протегна ръка и натисна някакво скрито копче на облегалката пред себе си. От нея се отдели малка масичка с лампа на гъвкава поставка. Томкин бръкна в кухината, от която се появи масичката и извади лист хартия, прегънат по широчина. Подаде на Никълъс и рече: — Какво ще кажете за това?
Беше японска оризова хартия, изключително фина.
Никълъс внимателно я разгърна. Пред очите му се появи хералдически символ, нарисуван с черен туш. Около него, подобно на планетите около слънцето, бяха подредени девет малки брилянта. В средата на кръга беше изписан японският йероглиф комусо, олицетворяващ скитника-естет.
— Знаете ли какво представлява това? — заповеднически попита Томкин.
— Първо ми кажете откъде го имате — отвърна Никълъс и вдигна поглед към студените сини очи, в които съзря добре прикривано безпокойство.
— Дойде с торбата — отвърна Томкин, после, срещнал озадачения поглед на Никълъс, раздразнено обясни: — Всички наши задгранични офиси използват специални пратеници за особено важна кореспонденция или за сведения, които не стават за телефона. Пренасят я в специални торби… Отначало помислих, че става въпрос за някаква шега, но после… — Той сви рамене и рязко добави: — Кажете ми какво представлява това!