Безмълвните му пациенти бяха като огромни йероглифи, като тайнствени скали, в чиито недра се криеха важни послания за живите. А той беше археологът, който трябваше да ги разкрие.
Изпитваше огромно удовлетворение от работата си тук, в „къщата на мъртъвците“, както наричаха моргата много от практикуващите лекари. Това име не беше удачно, тъй като всеки ден тук се водеше трудна борба и смъртта неохотно се разделяше със своите хладни тайни. Винсънт и колегите му полагаха неимоверни усилия да ги измъкнат от ноктите й, да ги разгадаят и премахнат страховитата им тайнственост. Коя друга работа би могла да има по-голямо значение за живите?
Тази сутрин Винсънт стоеше в централната зала, обърнал гръб на редицата тежки вратички от неръждаема стомана. Върху масата за аутопсии лежеше тялото на негър с обърната настрани глава, голо и студено. Оттатък летящата врата чакаха реда си още два трупа — на приятеля му Тери Танака и на Айлин — жената, която Тери беше обичал. За пръв път, откакто работеше тук, той си зададе въпроса дали наистина има желание да бутне тази врата. Изведнъж му дойде до гуша от смъртта, изведнъж той изгуби желанието си за работа. Отново му се прииска да зареже всичко и да се върне в Япония. Едновременно с това осъзна, че това вече е невъзможно, че няма да може да преодолее културния шок между двете цивилизации, че е безнадеждно заразен от болестта на Запада, от болестта на този апокалиптичен Ню Йорк.
Дълбоко в душата си съзнаваше, че може да се спаси само ако продължи. Смъртта се изправи пред него като непреодолима стена, твърде висока, за да я прескочи. Така я беше чувствал някога, в далечните години на — детството си. Знаеше, че трябва да я срути или да полудее, а единственият път за преодоляването й минаваше през онази ярко осветена стая зад летящата врата. Там можеше да направи внимателна дисекция на смъртта, да разгради тухла по тухла високата стена, да открие пораженията, които тя е нанесла на неговите приятели. Страшно много му се искаше да успее.
Винсънт потръпна, бутна летящата врата и се приготви за работа. Япония, мечтата на неговите сънища, отлетя някъде далеч.
Лимузината напусна оживения трафик в долната част на петдесета улица и плавно спря на ъгъла. Франк изскочи пръв и любезно отвори задната врата.
Намираха се в квартал, над който доминираше конструкцията на огромна стоманена сграда, почти готова за използване. Беше доста отдалечена от тротоара, чиито плочки бяха изкъртени, за да отстъпят място на специалната тухленочервена настилка. Минувачите бяха предпазени от строителните работи чрез специален дъсчен тунел. В южния край на строителната площадка беше монтиран огромен бетонен възел. Цилиндричното му туловище, нашарено с разноцветни ромбчета, бавно се въртеше. Висок кран до него издигаше нагоре масивни стоманени релси. Част от облицовката на фасадата беше готова, но върху модерните блестящочерни плочки и сега се виждаха начертаните с тебешир линии. Страничната част обаче все още представляваше гол скелет от метални конструкции и странно наподобяваше прозрачен пашкул, в чиято вътрешност човек можеше да наблюдава оформянето на какавидата.
Минаха по дървено мостче, под което мъже с изпъкнали мускули и набраздени от пот лица, приличащи на навъсени зъболекари, натискаха ръчките на пневматични пистолети. Пристъпиха в сянката на скелето, въздухът тежеше от ситен прах, който полепваше като пърхот по косите и раменете им.
Приближи се мъж с тясно лице и грапава кожа. На главата му имаше яркожълта каска със синя ивица отпред, на която беше надраскано името Лубин Брос. Познал Томкин, той се усмихна широко и подаде ръка. После ги поведе надясно към една туристическа каравана, която очевидно изпълняваше функцията на канцелария. Томкин лаконично го представи като Ейб Русо, главен инженер на строено. Русо стисна ръката на Никълъс, после им подаде по една каска и отново ги поведе навън.
Водена от Франк, групичката им се насочи към вътрешността на строежа, прекоси огромното предверие и тръгна по дълъг коридор, осветен от голи крушки, висящи от временно прекарана инсталация под тавана. В ноздрите им нахлу миризмата на пресен бетон.
Асансьорът очевидно беше монтиран наскоро, стените му все още бяха облепени с масленозелена хартия. Стигнаха до най-горния етаж, където ги посрещна един здравеняк като Франк, малко по-нисък от него. Мълчаливо тръгнаха по дългия коридор.