Вратите на асансьора се разтвориха зад гърба му и той влезе.
— Почакай малко, Ник — протегна ръка Томкин.
— Не ме търсете, аз ще ви се обадя.
Никълъс натисна бутона за партера и вратите започнаха да се затварят. Томкин се втурна напред и ги задържа с двете си ръце. Чертите на лицето му сякаш бяха издялани от гранит, в очите му се появи злобен метален блясък.
— Не пропускаш ли нещо? — изсъска той. — Не забравяш ли, че и животът на дъщеря ми е в опасност? Едва ли искаш този мръсник да се докопа до нея, Ник. Помисли си по този въпрос, хубавичко си помисли! — Ръцете му пуснаха вратите и те с трясък се захлопнаха.
Докато се спускаше надолу, Никълъс си спомни онази нощ, в която през кухненския прозорец влетя отвратителното животинче. Яркочервена кръв и блестящо черна козина. Визитната картичка на нинджата, наречена „кужи кири“, предназначена да всели ужас в душата на жертвата. Това е едно от най-силните му оръжия, а графичното му изображение е символът „ко мусо“, заобиколен от девет диаманта…
Джъстин, проплака душата му. Очите му нетърпеливо се отправиха към кранчето над вратата, на което се изписваха отминалите етажи. Трябваше му телефон, трябваше му веднага!
На улицата видя тъмнокос мъж с широки рамене и мрачно лице, от което се излъчваше сила. Беше застанал до бял форд, който дори без подвижната синя лампа отдалеч миришеше на полицейски автомобил. Никълъс позна това лице, то принадлежеше на Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Излезе от сянката на дъсчения тунел пред входа, подхвърли каската си на някакъв работник и стъпи на тротоара.
Телефон намери в импровизираната канцелария на Ейб Русо. Първоначално мислеше да се обади на Рей Флоръм — началника на полицията в Уест Бей Бридж, но после се отказа, тъй като беше сигурен, че Джъстин няма да приеме полицейска протекция. Поиска от централата номера на Док Диърфорт и разговаря с него в продължение на няколко минути. Докторът се съгласи да наглежда Джъстин от време на време.
— Линеър — рече Кроукър, когато видя, че Никълъс се приближава към него. — Какво, по дяволите, правите с Рафаел Томкин? — Дългите му тънки пръсти попипаха клечката за зъби, която се подаваше от устата му.
— Здравейте, лейтенант — кимна му Никълъс.
— Айде, стига любезности — изръмжа онзи и се настани зад волана. — Скачайте вътре, че имаме работа!
Никълъс отвори дясната врата и влезе в колата, В мига, в който подметката му се отдели от нагорещения асфалт, фордът рязко потегли с пронизително пищене на гумите. Той затръшна вратата и се облегна назад.
— Мислех, че вашето приятелче Ито ви е дал точни инструкции — промърмори Кроукър докато се мушкаше сред потока коли по Парк авеню и се стремеше да се залепи за разделителната линия между двете платна.
— Томкин ме взе, докато ви чаках.
— Майка ви не ви ли е предупреждавала да не се качвате в коли с непознати? — изръмжа Кроукър — И какво искаше от вас тоя мръсник?
— Това не ви засяга.
Кроукър се извъртя към него и сякаш напълно забрави оживеното движение.
— Виж какво, приятел, не ми създавай трудности — тежко продума той. — Всичко, което се отнася до Рафаел Томкин, ме засяга, и то дълбоко, ясно ли ти е? Хайде, почвай!
Кракът му рязко настъпи спирачката, колата поднесе и зави наляво, точно когато изглеждаше, че вече подминава пресечката, водеща към центъра.
— Защо толкова се интересуваш от Томкин? — уморено попита Никълъс. Започна да му писва да го разпитват.
— Ще ти кажа, Линеър — тежко продума Кроукър. Личеше му, че се сдържа с усилие и търси най-подходящите думи: — Правя всичко възможно да се държа възпитано с теб и да ти засвидетелствам уважение. Нямам нищо срещу теб, поне на този етап. Но днес не ми върви особено и бушоните ми всеки момент могат да избият… Щом си тук, в тази кола, за тебе важи същото. Сега бъди така добър и отговаряй на въпросите ми. Няма да боли, обещавам ти…
След тези думи натисна клаксона и рязко зави по посока на парка.
— Срещам се с дъщеря му — рече Никълъс. — И той решил да ме провери.
— По дяволите! — изрева Кроукър и плесна волана с ръба на дланта си. После пусна една сочна ругатня и заобиколи някакво такси, което бавно се влачеше пред тях. Фордът със свистене навлезе в кръговото движение на надлеза над Четиридесет и шеста улица и с пълна газ пое по Четиридесет и втора. — Исусе! Мислех, че ще избягна задръстването, като мина край парка, но я виж това! — Ръката му посочи морето от коли пред тях, което блестеше под ярките лъчи на слънцето. В колата беше задушно, въздухът вонеше на изгорял бензин и нагорещено масло. — Мамка им! — изръмжа полицаят и включи сирената с лявата си ръка. Колите пред тях неохотно започнаха да им правят път. — Господи, през лятото в Ню Йорк е ад! — Свърнаха на изток по Тридесета улица и Кроукър изключи сирената.