— Коя от двете? — попита той.
— Моля?
— Дъщерите, Линеър. Коя от тях — Гелда, дето си пада по отлежалото уиски, или другата, откачената… как й беше името?
— Джъстин.
— Да, бе, все й забравям името… — кимна полицаят. — Прекалено хубава, за да е Томкин. — Извърна се и изплю през прозореца клечката за зъби. — Веднъж говорих с нея, преди два месеца. Трудно е да я забрави човек…
— Да, хубава е — промърмори Никълъс. Изведнъж му се прииска да е с нея, а не в тая жега насред Ню Йорк на път за моргата. Проклет да е тоя Томкин, изруга мислено той, после се усмихна. Все пак познава хората си, мръсното копеле. Това го насочи към друга мисъл и той попита: — Сигурно познаваш добре това семейство, а?
Спряха сред потока коли, струпали се пред червения светофар на пресечката между Трето и Второ авеню. Пред тях нахално се вмъкна тъпоносата муцуна на хладилен камион за превоз на месо.
Кроукър се обърна и го погледна, без да отмества лакът от отворения прозорец. Очите му бяха сиви, а доста дългата му за полицай коса беше сресана право назад. Приличаше на войн ветеран, оцелял след всички световни войни, изскочил направо от телевизионния сериал „Оттук до вечността“.
— Доста си любопитен — промърмори той и леко натисна педала на газта. Желязното стадо пред тях прие неохотно хладилния камион в редиците си и потегли със скоростта на погребална процесия. Гласът на Кроукър изведнъж се промени и той небрежно подхвърли: — Бас държа, че старият мръсник хич не е доволен от факта, че навестяваш щерка му!
— И така може да се каже — сви рамене Никълъс. Отново спряха, жегата стана почти непоносима. — Как успя да ме откриеш?
— Пристигнах на Пенстейшън точно навреме, за да видя как влизаш в оная лимузина — отвърна Кроукър. — Отдалеч познах оня дръвник Франк.
— Двамата с Уисъл направиха всичко възможно да продължат престоя ми на онзи строеж — усмихна се Никълъс.
— Ама май не са успели — изгледа го Кроукър.
— Трябваше да тръгвам — сви рамене Никълъс.
Кроукър отметна глава назад и се разсмя от сърце.
— Хей, Линеър, ти май ще ми оправиш настроението!
Скоро стигнаха до причинителя на задръстването. Четири-пет хлапета, с навити крачоли на панталоните и голи до кръста, щастливо подскачаха край отворен докрай пожарен кран, от който се лееше дебела струя вода. Кроукър вдигна стъклото и фордът пресече широката локва. По покрива забарабаниха водни капки, сякаш влизаха в автомивка.
— Мъчи те, а? — попита Никълъс.
— Какво да ме мъчи? — недоумяващо го погледна Кроукър и натисна педала на кръстовището.
— Зарязал си цигарите — поясни Никълъс и кимна към пожълтелите пръсти на дясната му ръка.
— Мъчи ме и още как! — изпъшка Кроукър. — За какво, по дяволите, мислиш, че дъвча тези проклети ментова бонбонки? Ха! Да не говорим, че от седмици не съм се хранил като хората, а от три дни не зная какво е легло! — Свърна наляво по Първо авеню, после натисна спирачките с такава сила, че върху нагорещения асфалт положително остана поне сантиметър каучук от гумите на нещастния форд. Бяха стигнали пред тухлената фасада с тъмнозелени стъкла на центъра по съдебна медицина. Оставиха колата на втора линия и поеха нагоре по стълбите.
Кроукър се приближи до стъклената кабинка на портиера и пъхна под носа му значката и служебната си карта, натикани в кафяв пластмасов плик.
— Доктор Ито — лаконично процеди той.
Човекът кимна и набра три цифри на телефона, закрепен върху малкото бюро.
— Доктор Ито веднага ще дойде, лейтенант — рече той. — Намира се долу, в моргата.
Кроукър се огледа и спря поглед върху фигурата на дежурния полицай. Не беше го виждал друг път.
След малко се появи Винсънт, облечен в зелена работна престилка, завързана на гърба.
— Здравей, Ник — мрачно рече той и стисна ръката на Кроукър. После се обърна и ги поведе натам, откъдето беше дошъл, край залата за идентифициране, после надолу по стълбите към приземието.
В моргата нямаше абсолютно никаква миризма. Кой знае защо Никълъс винаги си представяше, че на подобно място трябва да вони на дезинфектиращи препарати и формалин. Тук беше тихо, зад летящата врата долитаха приглушени звуци, очевидно от аутопсия, Винсънт се приближи до редицата чекмеджета с вратички от неръждаема стомана и отвори две от тях. После се зае да описва с подробности това, което беше установил.
— Не са станали жертва на обикновен убиец — заключи той. — Вижте как е счупен гръдният кош.