— Господи — промърмори Кроукър. — Никога през живота си не съм виждал подобно нещо! — Изглеждаше така, сякаш го бяха халосали по главата с бухалка за бейзбол.
— Нищо особено, лейтенант — успокои го Винсънт. — Това все пак е било тяло на човек.
— Как не! — изръмжа Кроукър. — А възможно ли е това тяло на човек да получи такива ужасни наранявания за толкова кратко време? Онзи тип трябва да е имал юмруци като парни чукове!
— Не става въпрос за юмруци — поправи го тихо Винсънт.
— Убеден съм, че ще ми кажете нещо необичайно докторе — изгледа го продължително полицаят.
— Лейтенанте — намеси се Никълъс. — Тери беше сенсей, което означава майстор и учител по карате, кенджуцу и айкидо. Няма жив човек, който би могъл да го убие по този начин, освен…
— Освен? — Кроукър се облегна небрежно на редицата стоманени врати и кръстоса крака. — Интересно е да го чуя!
— Съществува една особена техника на кенджуцу, усъвършенствана и подробно описана от Миямото Мусаши, най-великия майстор на сабята в Япония. Нарича се, по очевидни причини, „телесен удар“. С помощта на рамото си нападателят…
— Този тип сигурно е приличал на булдозер! — възкликна Кроукър.
— Напротив — поклати глава Никълъс. — Би могъл да бъде дори по-дребен от Винсънт. Тук не става въпрос за груба физическа сила, лейтенант, а по-скоро за вътрешна духовна сила.
— Я не ме занасяй, Линеър! — възропта полицаят. — За пръв и последен път видях вътрешна сила във филма „Кунгфу“ с Дейвид Карадайн, но съвсем не останах убеден…
— Значи трябва да се заемем с твоето просвещение, лейтенант — усмихна се Никълъс.
Кроукър се отдръпна от стената.
— Значи поддържаш мнението на доктор Ито, че тези двамата са станали жертва на японец, така ли?
— Единици са европейците, които могат да бъдат наречени сенсеи, истински майстори на кенджуцу. Но нито един от тях не може да убива по този начин, те просто не могат да постигнат това състояние на духа.
Очите на Кроукър се сведоха към смазаните гърди на Тери.
— В тая работа няма нищо духовно, мой човек — поклати глава той. — Тук е действал направо пневматичен чук!
— Открили ли са оръдието на престъплението в дома на Тери? — попита Никълъс.
— Само една сабя…
— Това е катаната на Тери — намеси се Винсънт и хвърли предупредителен поглед към Никълъс. — Лежала е до него.
— Вярно — кимна Кроукър. — Но по нея нямаше никакви следи от кръв или нещо друго… Това тук все пак е сторено с някакво оръжие, което убиецът е отнесъл със себе си.
— Нищо подобно — рече Никълъс. — Виж какво, лейтенанте, повече от две хиляди години в Япония са считали убийството за висша форма на изкуството. Дълго време то е било неразделна част от живота на японците. Дори днес, при наличието на модерна Япония, такава, каквато я познаваме, старите традиции продължават да са живи. Например „бушидо“ — войнското познание…
— Какво, по дяволите, пък е това?
Никълъс се засмя.
— Няма да мога да ти го обясня за няколко минути.
— Карай спокойно, имам време колкото щеш! — Кроукър бръкна в джоба на ризата си, извади ментово бонбонче и го пъхна в устата си. — Вече забравих кога съм ял за последен път, затова ти предлагам да отидем да хапнем някъде и едновременно с това можеш да ме просветиш…
Никълъс кимна и полицаят се обърна към Винсънт:
— Хей, докторе, я дайте да се разпиша за торбичките, тъй и тъй съм дошъл…
— Добре — кимна Винсънт и се насочи към ъгъла, където върху широка поставка бяха струпани полиетиленови пликчета с личните вещи на убитите. Измъкна две от тях и ги подаде на Кроукър заедно с празна разписка.
Кроукър пое писалката от ръката му, разписа се и го погледна в очите.
— Ще поддържаме връзка.
Макар и лаконично, обаждането на Никълъс разтревожи сериозно Док Диърфорт. До дванайсет и половина беше плътно зает с прегледи, но в момента, в който последният пациент каза довиждане, той се метна на колата си и потегли към Дюн роуд. Беше в постоянен контакт с Рей Флоръм, от когото знаеше, че напредък в разследването на двете убийства няма, макар с тях да се бяха заели и местните детективи. Каква ли е ползата от тях, горчиво се запита той. Много ентусиазъм и никакъв опит при подобни заплетени случаи.
Прекоси железния мост, навлезе в Дюн роуд, след известно време отби вдясно и спря. Вляво, над „Крос трий“ — най-новата двуетажна вила в квартала, се виеха гларуси. Беше просторна кафява постройка с вити стълби откъм вътрешната страна, а зад нея се простираха редица малки къщички на местните жители.