— Откога познаваш Танака? — попита Кроукър, без да отделя очи от менюто.
— Запознахме се преди около шест години — отвърна Никълъс. — По време на един курс по кенджуцу.
— Тук?
— Да. Все още го посещавам. Ще те заведа, след като хапнем.
— Като част от обучението, а? Хм-м, мисля, че ще се спра на бекон с яйца.
Момичето се появи и постави напитките пред тях. Коктейл — за Никълъс, тъмен ром с лед — за Кроукър. Полицаят си даде поръчката, Никълъс реши да яде същото. Когато сервитьорката се отдалечи, Кроукър попита:
— Откъде е намерил пари за този салон?
— Спестявал е — отвърна Никълъс и отпи глътка от чашата си. — Освен това е имал и нещичко настрана още преди да се засели тук. Наследство от майка си.
— Колко?
— Нямам представа — сви рамене Никълъс. — Семейството му е било заможно, но те са девет деца.
— Къде се намират?
— Доколкото ми е известно, всички са в Япония, майката е единственият емигрант.
— Бащата?
— Убит по време на войната.
— Аха — поклати глава Кроукър. — Все пак, за да отвориш тук някакъв бизнес, трябват много пари или заеми.
— Какво искаш да кажеш?
Кроукър отпи глътка и сви рамене.
— Знаеш как става със заемите — лесно се вземат, но трудно се връщат. Лихварите бързо губят търпение…
Никълъс поклати глава:
— Единствен партньор в бизнеса на Тери беше „Чейс Манхатън бенк“, но той си изплати кредита още преди девет месеца. Салонът му вървеше много добре.
— Някой е решил да си отреже от тортата.
— Не е така, лейтенанте…
Кроукър вдигна ръка с длан напред:
— Просто разсъждаваме, нищо повече. Откъде си толкова сигурен, че е бил редовен? Не си бил с него двайсет и четири часа в денонощието, нали?
— Не е и необходимо, защото го познавам. Можеш да ми вярваш, че в бизнеса му нямаше нищо нелегално, поне не в смисъла, който искаш да ми внушиш.
— Значи отново опираме до бушидото, така ли? — Кроукър изчака сервитьорката, появила се със своя поднос, после добави: — Знаеш ли, Линеър, не ми изглеждаш особено опечален от смъртта на тези двамата, за които твърдиш, че са ти били приятели…
Никълъс остана напълно неподвижен. Вена започна да пулсира на шията му, в главата му сякаш се изви ледена вихрушка, сред която отекваха стенанията на предците му, кой знае как достигнали до него през дебелите пластове на времето. Пръстите му под масата се втвърдиха като остри ками, мускулите на бедрата му се превърнаха в парчета стомана. Не му беше нужен нож, не му трябваше никакво оръжие. Той самият беше смъртоносно оръжие, може би най-смъртоносното, родено някога на тази земя.
Кроукър беше впил поглед в очите му.
— Извинявай — продума след кратка пауза той. — Не исках да те засегна. — От върха на вилицата му капеше жълтък. — Яж, че ще изстине.
Така и не разбра, че се е намирал на косъм от смъртта. Бърза, ужасна и безмилостна смърт.
Съществуват различни видове гняв, така както съществуват и различни видове обида. Лю Кроукър е просто още един тъп американец и нищо повече, помисли си Никълъс и бавно се зае с храната. Просто не си дава сметка какво дрънка и какво прави. Беше издрънкал глупостите си само за да види какъв ефект ще окажат те върху него, ще му проличи ли нещо по лицето. От буджуцу беше научил, че реакция не трябва да има, но в момента се оказа неподготвен. По две причини — разговаряше с представител на европейската раса, освен това отдавна не беше прибягвал до правилата на древното изкуство.
Това да ти е за урок, укори се мислено Никълъс. Опасността се крие в различни неща, приема разнообразни форми. Разбира се, не Лю Кроукър олицетворяваше тази опасност — тя се криеше по-скоро в небрежността, а Лю Кроукър просто беше имал неблагоразумието да постави главата си на дръвника. Нямаше да има никакво значение защо го е сторил, ако Никълъс го беше убил или осакатил.
Продължаваха да се хранят. Кроукър му хвърляше по някой изпълнен с любопитство поглед, докато Никълъс му обясняваше общите концепции на бушидо. Основа на това поведение е подчинението, но в представите на европейците тази дума е пряко свързана с унижението и всичко се обърква още в началото. Защото бушидо се дефинира не само от социологията и религията, но и от историята. А когато става въпрос за история, американците си представят единствено своето двестагодишно минало и не могат да осъзнаят значението на история, формирана в продължение на хилядолетия.
Въпреки това Кроукър го слушаше с неподправен интерес и не сваляше очи от лицето му. Когато свърши, поднесоха кафето и полицаят извади пакетчето с ментови бонбони. В продължение на няколко секунди очите му разсеяно шареха из помещението, после се спряха върху лицето на Никълъс.