— Имам една бабичка, която ме подлудява — рече той. — Никога не мога да я заваря у дома!
— Сам твърдиш, че се прибираш рядко — посочи му Никълъс.
Кроукър отпи глътка кафе, намръщи се и добави в чашата си сметана, разкъса пликче с гранулирана захар и го изсипа вътре.
— Не зная защо не мога да го пия чисто — поясни той, после отпи една глътка, кимна в знак на одобрение и погледна събеседника си в очите. — Това е вярно. Но когато все пак ми се случи да се прибера, нещата стават още по-лоши!
— Трябва да си смениш работата — посъветва го Никълъс.
— Не става — поклати глава онзи. — По-скоро ми трябва нова мадама. Алисън е ендокринолог, знаеш, вече три години и половина се трепе върху някакъв проект. Кучешка работа, тъй като май нямат никакъв напредък. Препрограмират клетъчния състав…
— Искат да направят мутанти, а?
— Точно — проясни се лицето на Кроукър. — Гради армия от шибани мутанти, които ще ни направят да изглеждаме безнадеждно недодялани! — Изсмя се и добави: — Не е толкова страшно. Всъщност се опитват да изменят клетъчния състав в утробата на майката и по този начин да дадат възможност на жени с наследствени аномалии да имат деца. — Замълча, после добави: — Напоследък обаче нещо не върви и май е време да си вдигам чуковете…
— Ами вдигай ги — рече Никълъс.
— Аха — проточи Кроукър, после го погледна със странно изражение на лицето. — Слушай, това, дето го казах преди малко…
— Хайде да тръгваме — прекъсна го Никълъс и се изправи. — Имаме среща и трябва да бъдем точни.
Дори без помощта на изкуствена климатизация вътре беше хладно и сухо, сякаш се намираха дълбоко под земната — повърхност. Лятното слънце нямаше достъп тук.
Стените бяха от големи каменни блокове, достатъчно дебели за задържане на хладината дори и в най-горещите дни. Над тях имаше още един етаж, който поемаше всичката жар, сипеща се от лятното небе.
Освен звука на собствените им стъпки Кроукър долавяше нещо като тих шепот, отекващ на дъното на кладенец. Не можеше да чуе нито една отделна дума, но шепотът се долавяше съвсем ясно. С приближаването им започнаха да се различават и други звуци. Кон знае защо те му напомниха за дългите монотонни дни от началото на военната му служба в онова прашно градче в Джорджия, където усвои тайните на единичната подготовка.
— Преди известно време киното и телевизията се заеха да популяризират древните бойни изкуства и в резултат на това те скоро се превърнаха в нещо като цирково забавление — каза Никълъс. — Тук, в Америка, ги приемат така, както приемат професионалната борба и това пречи на хората да вникнат в истинската им същност. — Никълъс спря и се извърна към Кроукър: — Целта им не е просто убийството, както е прието да се счита на Запад. Вадиш пищова и бум — отнемаш един живот. Не това е смисълът на буджуцу, чиято основа лежи изцяло в психическата нагласа.
Тръгнаха отново и звуците станаха още по-ясни. Кроукър беше сигурен, че долавя ритмичното шляпане на боси крака върху дърво и трясъка на удрящи се дървени пръчки — сякаш невидим великан се забавлява с огромен барабан.
— Мога да те уверя, че буджуцу е нещо, което трябва да се приема сериозно, лейтенант — продължи Никълъс. — То не е трик, нито пък забавна игра. — Хвърли му къс поглед и добави: — Надявам се, че не ти досаждам с всичко това, просто искам да ме разбереш добре. Защото средният американец никога няма да види един истински експерт по буджуцу, няма дори да чуе за него, тъй като тези хора избягват всякакви публични изяви.
— Въпреки своята насилствена природа буджуцу е по-близко до религията, най-вече до шинтоизма и зен-будизма, отколкото, да речем, до спорта. То е точно определен начин на живот, ръководен от бушидо. Истинският експерт, майсторът на буджуцу, би свършил земния си път чрез сепуку, но не би разкрил тайната на своето изкуство. Всичко в живота, лейтенанте, абсолютно всичко се подчинява на бушидо. Надявам се, че разбираш това.
— Не съм съвсем сигурен — поклати глава Кроукър, въпреки че дълбоко в съзнанието му нещо помръдна. Нещо, което не беше изпитвал досега. Известно време се питаше какво е то, после сви рамене и го забрави. Знаеше, че колкото повече се опитва да го разбере, толкова по-далеч от истината ще се окаже.
— Не съм изненадан — отвърна Никълъс и го възнагради с бледа, лишена от топлота усмивка. — Повечето американци и европейци осъзнават това след дълги години, а някои така и не могат да стигнат до него…
Нищо на този свят не беше в състояние да разплаче Гелда Томкин, но този път очите й бавно започнаха да се овлажняват. Стоеше в хладния си апартамент на Сътън плейс и гледаше Ист ривър, превърнала се в сребърна змия под ярките слънчеви лъчи. Сякаш е река от замръзнала сол, помисли си разсеяно тя. Познатият пейзаж изглеждаше плосък и отблъскващ като рисунка. А може би наистина е рисунка, помисли си тя, после си даде сметка, че едва ли разсъждава трезво. Това й даде слаба утеха, тъй като търсенето продължаваше. Успокоителните вече не помагаха, освен това пречеха на работата, марихуаната — също. Отдавна беше разбрала това, защото беше в състояние да контролира тези препарати. А се нуждаеше от нещо, което да контролира нея. Халюциногените не й действаха, а опиумът я изхвърляше зад борда. После откри, че кодеиновите хапчета в комбинация с порция уиски изпълняват напълно предписанията на доктора. При тази мисъл от устата й се изтръгна саркастичен смях: