Зад гърба й меко изжужа телефонът. Мек и приятен звук, неразделна част от този дом, подобно на дългия кожен диван, чиято повърхност се затопля само от гола плът.
Гелда продължаваше да гледа през прозореца, без да обръща внимание на телефона. Той щеше да продължи да звъни, докато реши да го вдигне, а ако я няма у дома, ще запише координатите на онзи отсреща. Знаеше, че това е Пеър и можеше да си позволи забавянето.
Всъщност в момента много й се искаше да заплаче, но дори сред комбинираните изпарения на лекарство и алкохол тя отново беше суха, душата й беше пуста и изпепелена като пустиня под жарките лъчи на слънцето.
Извърна се и бавно пристъпи по килима, покриващ спалнята от стена до стена. През отворената врата се виждаше огромният кожен диван и килимът, имитиращ теракотени плочки, който покриваше всекидневната, или работния й кабинет, както Гелда предпочиташе да нарича това помещение. Вече рядко им се искаше да използват леглото.
Буйната й коса имаше цвят на мед, ярък слънчев лъч за миг проблесна в нея и тя заприлича на разкошна коприна. Беше облечена в тъмнозелен халат от естествена коприна, небрежно завързан през кръста. Превъзходно скроената дреха прилепваше, към тялото и като втора кожа, ясно очертаваше женствените й форми и особено дългите бедра. Едновременно с това прикриваше онези части на тялото й, които, в най-интимните си помисли, тя тайно ненавиждаше. В целия апартамент, включително в банята, нямаше нито едно огледало, но това не пречеше на гардероба й да съдържа множество свръхелегантни дрехи.
— Да — вдигна слушалката тя.
— Какво те забави толкова дълго, скъпа? — бръмна в ухото й гласът на Пеър. — Сигурно нещо отвратително, нали?
— Не е достатъчно отвратително — въздъхна Гелда и затвори очи.
— Съвсем в стила на моето момиче — засмя се Пеър, после вече сериозно попита: — Добре ли си, Гелда?
— Да, защо?
— Напоследък не излизаш, момичетата питат за теб, липсваш им…
— И те на мен — отвърна Гелда, питайки се дали наистина е така. — Напоследък мисля много, Пеър.
— Миличката ми — търпеливо въздъхна Пеър. — Нали знаеш, че мисленето е вредно за душата? Трябва по-често да излизаш, да идеш на един-два приема.
— Прекрасно знаеш, че не обичам тези неща! — сопна се Гелда.
— О, моля те! — огорчено възкликна Пеър. — Просто исках да те разсея, защото те обичам. Наистина те обичам!
— Да, може да се каже, че имам известна стойност за теб.
— Моля те, Гелда, престани да говориш по този начин! — сопна се на свой ред Пеър. — Пълна си с противоречия както винаги, затова ти прощавам. Няма бог знае колко хора на този свят, които обичам, особено момичета. Ти си единственото изключение.
— Аз съм едно от гаджетата, а? — упорито настоя Гелда.
В слушалката прозвуча отчаяната въздишка на Пеър.
— Скъпа, трябва ли отново да ти напомня, че ти беше тази, която ме потърси? Да, аз действително ти доставям клиентите, които са страхотно специални, признавам. Но хиляда долара на вечер са нищо, когато става въпрос за тялото ти от носа надолу! Сигурно можеш да вадиш повече за час, но какъв е смисълът, мила? Няма да те направи щастлива, нали? Въпреки всичко не мога да кажа, че си едно от гаджетата. Господи, та разликата е огромна! Хората се молят за теб, мила моя — ето я разликата!
— Имаш ли нещо? — хладно я прекъсна Гелда.
Пеър отново въздъхна, после каза:
— Да. Деър, актрисата, сигурно я помниш…
— Помня я.
— Тя иска теб и никоя друга.
— Добре.
— Имаш ли всичко необходимо? — полюбопитства Пеър.
Гелда се замисли.
— Пукнатините бяха току-що замазани, но коприната…
— Следобед ще пратя Лоулес да я смени. Друго?
Гелда си мислеше за огромния „Ремингтън“, военноморски образец с дълго дуло и полирана дървена дръжка, който владееше отлично. Ненапразно го наричаха „майстор шести разряд“ поради внушителния му барабан, но не само поради него.