Когато свърши, минаваше четири часа. Не се надяваше да открие отпечатъци, но въпреки това поиска да му изпратят дактилоскопичен екип. Не трябваше да пропуска нищо, дори и най-незначителните улики. Кой знае, може пък да извадим късмет, помисли си той. После нареди да изпратят един сержант детектив, който да разпита всички съседи.
Върна се в службата, обади се на Ирен, после хвърли в ъгъла торбичките с личните вещи на Тери. Провери дали не са го търсили. Никой не се беше обаждал.
Канеше се да отвори торбичките и да се заеме с етикетирането на вещите, когато на прага застана Вегас и в стаята притъмня. Беше огромен мъжага с дълга брада и очи, в които проблясваха светкавици. Кожата му беше толкова черна, че чак синееше под светлината на флуоресцентните тръби в участъка.
— Здрасти — изви глава Кроукър.
— Какво става? — попита Вегас с глас като гръмотевица.
— Разбрах, че си искал да ме видиш.
— Аха. Сядай.
Вегас се отпусна върху стола с тежко изпъшкване. Беше облечен в изтъркани джинси, каубойски ботуши и риза на сиви и черни райета със сребърни копчета.
— Трябваше да отскоча до отсреща — изръмжа той, имайки предвид отдела за борба с наркотрафика. — И веднага ме хванаха за канарче!
— Салисън? — изгледа го Кроукър.
— Искаш да кажеш капитан Ахаб — поправи го със сумтене Вегас. — Проклетото копеле е готово за лудницата! — Наведе се напред и постави лакти върху дългите си бедра: — Виж какво, Лю, искам да се преместя тук, в отдела за убийства!
Кроукър погледна приятеля си. Познаваше Вегас от много години, двамата бяха участвали в куп горещи акции, винаги си бяха помагали.
— Финиган също не е лесен, мой човек — промърмори той. — Изключително гадно копеле!
— Хич не ме разубеждавай, приятел — изръмжа онзи. — Не може да има нищо по-лошо от онези откачени в наркоотдела!
Кроукър Изпитателно го погледна.
— Но защо непременно в „убийства“? — попита той. — Спокойно можеш да се уредиш в отдела за морални престъпления.
— Фъшкии! — изгледа го обидено Вегас. — Не е проблем да направя пачка, като си вземам дял от подкупите всеки месец! Но ти прекрасно знаеш, мръсник такъв, че в тоя бизнес не пускат чернокожи. Знаеш го, нали?
— По дяволите, Вегас! Откъде си сигурен, че Финиган ще пожелае да те приеме?
— Ще ме приеме и още как! Знаеш, че е кротък като агънце, когато става въпрос за кожата му! Ти какво — да не би да имаш нещо против да работим заедно?
— Глупости! — засмя се Кроукър. — Бих работил с теб винаги и ти добре знаеш това. Работата е там, че в момента старецът не е особено доволен да ме вижда наоколо!
— Фъшкии! Временно явление. В момента, в който му поднесеш на тепсия следващия случай и кметът му забоде в ревера поредната бронзова значка, той ще падне на колене и ще започне да целува белия ти задник!
— Може би, може би — усмихна се Кроукър.
— Няма друг начин, приятел.
Кроукър изпита желание да разкаже на Вегас всичките си съмнения и подозрения по случая Дидион — в крайна сметка човек трябва да споделя тези неща с някого. Съзнаваше обаче, че не може да стори нищо подобно. Не защото нямаше доверие на чернокожия си приятел — бяха си спасявали живота толкова пъти, че доверието между тях отдавна се беше превърнало в предварителна даденост. Но нямаше да бъде честно да създава на този човек онези служебни неприятности, които сам си навличаше.
Протегна ръка и го шляпна по коляното.
— Окей, вземам те. Само изчакай да подбера подходящото време за разговор с Финиган, иначе ще ми откъсне главата още преди да съм продумал!
— Така те искам, приятел — широко се усмихна Вегас и се изправи. — Изплюй всичко пред дъртия мръсник, пък ще видим какво ще излезе! Междувременно тоя дебел негър трябва да поема по улиците. Салисън нареди да запълним всички възможни дупки, мамка му и копелдак! — Извърна се към вратата и махна с ръка: — До скоро!
— Оправи някоя хубавица от мое име — пожела зад гърба му Кроукър.
— Само ако е като капка, приятел — ухили се Вегас.
— Не зная, Ник, имам чувството, че живея сто години тук — очите на Винсънт се сведоха към фъстъка, който белеше. — Може да ти е странно, но Токио ми се струва като мираж.
— Значи трябва да отидеш там, дори и само като кратка ваканция.
— Май си прав — кимна Винсънт и хвърли фъстъка в устата си.
Спуснаха се по изтърканите стъпала към зоологическата градина на Сентръл парк и поеха край клетките, облицовани с правоъгълни плочки. В ноздрите им нахлу животинска миризма, подсилена от жегата. Насочиха се на север, към маймуните.