— Зная обаче, че няма да го направя — добави Винсънт.
— Нищо не те спира, абсолютно нищо.
Винсънт поклати глава. Спуснаха се към малката площадка. Оттатък просторната клетка от сив гранит, в която би трябвало да живеят едри пернати, проблесна езерото на тюлените. Няколко новодоставени морски лъва пенеха водата край възрастна самка — единствен жив свидетел на по-щастливи времена тук.
— Става въпрос за семейството ми, Ник — продължи Винсънт. — Ако се върна в родината, ще трябва да се видя със сестрите си, ще бъда длъжен да го сторя… А това не мога, особено сега, след като съзнавам в какво съм се превърнал…
Мургав човек с внушителни мустаци беше монтирал две зелени метални тръби пред маймунарника и правеше огромни балони от хелий пред групичката деца, които го гледаха ококорено. Сякаш невидим великан изсмукваше въздуха от дробовете му.
— В какво си се превърнал?
— Не зная — погледна го Винсънт. — Само усещам, че вече не съм същият. Чувствам се асимилиран, чувствам се корумпиран и омърсен от този град. Променил съм ценностите си, традициите са останали някъде встрани.
Пред клетката на горилите се беше струпала тълпа и доволно наблюдаваше как една от служителките в зоопарка полива с маркуч маймунското семейство. Майката протегна длан срещу струята и изпръска зяпачите. Разнесоха се писъци и тълпата се разпръсна, миг по-късно отново се струпа пред клетката. В съседната клетка рунтав орангутан невъзмутимо наблюдаваше странните същества отвъд железните пръчки — човек оставаше с впечатлението, че се готви да пише дисертация за тях.
— Хайде, стига — весело подхвърли Никълъс. — Спомням си първата ни среща. Бяхме в „Мичита“ — ти, Тери и аз. Всички бяхме малко загубени и може би именно затова отидохме там — да си възвърнем чувството за реалност. — Направи опит да се усмихне и добави: — Търсехме родината или поне късче от нея. Но какво всъщност ни събра заедно? Дали не беше неосъзната носталгия? Според мен не беше това…
— Айлин казваше, че ни свързва войнският дух, който е като магическа пъпна връв… Сигурно ни е вземала за деца…
— Грешиш — поклати глава Никълъс. — Точно това уважаваше в нас. Вероятно не ни е разбирала напълно, но уважаваше силата на тази връзка и не искаше да се меси в нея. Това е причината, поради която отказваше да идва на срещите ни — винаги е усещала, че мястото й не е там, въпреки нашите усилия да я приобщим. Веднъж Тери ми каза, че е била сигурна, че ще ни притеснява и е била права…
— Не зная — въздъхна Винсънт. — Всичко ми се струва толкова чуждо и далечно, сякаш обсъждаме обичаите във Финландия. Вече не зная дали сам разбирам всичко това…
— Приказки! Куп лишени от значение думи, сякаш ги чувам от устата на европеец. Отвори душата си и всичко ще си дойде на мястото. — Никълъс каза всичко това на Винсънт, но имаше чувството, че и сам се окуражава. — Ние сме родени в земята на войнския дух и той ни свързва много по-здраво от кръвната връзка. Никога няма да забравим това, на което са ни учили, и ти прекрасно го знаеш. Ти продължаваш да си онзи човек, който слезе от самолета на японските авиолинии преди дванайсет години!
— Не съм, Ник. Вече не говоря така, както говорех тогава, дори не мисля по същия начин. Америка ме промени безвъзвратно и вече никога не мога да се върна у дома. Не принадлежа на Япония, но не принадлежа и на Америка. Западът отне от мен нещо изключително ценно, отмъкна го!
— Можеш да си го върнеш, все още не е късно за това.
Винсънт му хвърли къс поглед, пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Намираха се близо до арката, на върха на която се издигаше известният в цял Ню Йорк часовник с животни, танцуващи на всеки кръгъл час. Отвън него се простираше детският зоопарк, откъдето долиташе весел смях и тропот на бързи детски крачета.
— Не съм казвал на никого, дори на полицията… но през нощта, в която Тери беше убит, някой ми позвъни по телефона. — Винсънт вдигна глава: — Отсреща мълчаха, не се долавяше нито звук… Мисля си непрекъснато за това обаждане и сега вече съм почти сигурен, че звуци всъщност имаше… Беше нещо като тиха музика.
— Разпозна ли мелодията?
— Да. Почти сигурен съм, че беше Манчини. — Не беше необходимо да добавя, че Манчини е любимият композитор на Айлин.
— Сякаш Тери ми се обаждаше от отвъдното — потръпна Винсънт и вдигна предупредително ръка: — Зная, зная, аз сам не вярвам в неща от тоя сорт. По дяволите! Сякаш искаше да ми каже кой го е направил!
— Искаш да кажеш, че той е познавал убиеца?
— Не зная — въздъхна Винсънт. — Може би си въобразявам прекалено много. Просто ми се искаше… просто ми се искаше през онази нощ и ти да си тук! Нали в края на краищата те бяха и твои приятели?