Никълъс не отвърна. Очите му бяха насочени към усмихнатите лица, които ближеха сладолед и тържествено показваха на маймуните своите оцветени езичета. Искаше му се да е развълнуван, тъжен — скръбта винаги е била полезно чувство. Но не чувстваше абсолютно нищо, имаше чувството, че се намира в замрялата неподвижност в окото на ураган. Защитен и сигурен, той въпреки това беше свидетел на опустошението наоколо. Имаше ли начин да го спре? Знаеше един, при това сигурен, но нямаше желание да прибягва до него. Винсънт продължаваше да го гледа, сякаш очакваше някакво страшно признание. Е, добре — щом трябва, трябва. На този свят съществува дълг. Винсънт е прав — те наистина бяха негови приятели.
— Съжалявам, стари приятелю — докосна ръката му Винсънт. — Аз съм виновен. Сам виждаш колко съм напрегнат… Не е честно да ти прехвърлям топката… — Усмихна се мрачно и добави: — Ето, виждаш ли колко по европейски разсъждавам?
Никълъс се насили и отвърна на усмивката му.
— Ти беше прав. Никой от нас не е забравил колко важно нещо е дългът.
— Слушай, Кроукър ме покани на вечеря, защо не дойдеш и ти? Ще се видим на нашето място.
— Добре, с удоволствие — кимна Никълъс.
Винсънт хвърли поглед на часовника си.
— Време е да се връщам в рудника. Ще се видим довечера.
Никълъс преобърна парка да намери телефон, не успя и излезе на Пето авеню. Набра номера на Джъстин от първата изпречила се на пътя му кабина, но отсреща вдигна Док Диърфорт.
— Какво се е случило? — попита той с разтуптяно сърце.
— Малък инцидент, няма за какво да се тревожиш. Но няма да е зле да прескочиш насам, ако не си много зает.
— Какво се е случило?
— Джъстин попаднала на подводно течение, но вече е добре.
— Сигурен ли си в това?
— Разбира се, какво искаш да кажеш?
— Имало ли е някой около нея? Видял ли е някой нещо подозрително?
— На плажа е било пълно с народ. Един съсед я извадил от водата, никой нищо друго не е споменал.
— Можеш ли да останеш при нея докато дойда? Вземам първия влак — той млъкна и погледна часовника си.
— Разбира се, нямам неотложна работа. В службата знаят къде съм, но ако се появи някой спешен случай…
— Разбирам, Док. Кажи й, че идвам.
— Като се събуди. Не се тревожи, всичко е наред.
Остави слушалката, спря такси и нареди на шофьора да го откара на Пенстейшън. На касата на Лонг Айлънд рейл си купи билет и едва тогава откри, че разполага с цели двайсет и пет минути до тръгването на влака. Набра номера на Томкин, но го помолиха да почака. Очите му несъзнателно се спираха върху лицата на хората, които се точеха край него в неспирен поток. Млада двойка се олюляваше под тежестта на огромни раници, до стълба зад тях се беше изправила млада жена и нетърпеливо се оглеждаше в очакване на посрещача си. Дали този, който закъснява, е нейният любим, запита се Никълъс.
— Никълъс? — прозвъня в ухото му гласът на Томкин.
— Аз съм, Томкин.
— Радвам се, че се обади. Обмисли ли моето предложение?
Мръсник, помисли си той. Мръсник, който е виновен за всичко, случило се на Джъстин. Все пак вече знаеше, че и Джъстин има известно участие. Не обичаше да бъде в подобно положение. Бавно и методично направи усилие да се овладее.
— Да, обмислих го. Започвам да работя за вас още днес.
— Чудесно. Защо не прескочиш до кулата и…
— Не. Намирам се на Пенстейшън и вземам първия влак за Острова.
— Не разбирам…
— Имам да свърша някои неща там. Джъстин е там.
— Ясно.
— Как да не е ясно! — тросна му се Никълъс. — Утре ще се обадя.
— Ник…
Окачи слушалката и гласът се пресече.
Мъжът имаше официално назначение, вече повече от седмица работеше за строителната компания „Лубин Брос“. Отначало го изпратиха на един строеж на Ралф авеню, но някой си Манучи се разболя и той беше прехвърлен на Парк авеню. Томкин плащаше допълнително за спазване на сроковете и ръководството на „Лубин Брос“ правеше всичко възможно да не изпусне тази премия. Ето защо обектът беше винаги добре подсигурен с работна ръка.
Мъжът работеше старателно навсякъде, където го изпращаха. Беше сръчен, говореше малко и никой не му обръщаше внимание. Когато се появи през онзи ден, умът му все още беше зает с работата, която беше вършил предната вечер почти до сутринта. По този начин се настройваше за това, което трябваше да свърши и през деня. За целта бяха необходими няколко допълнителни гънки по мозъка — така подсъзнателно се подготвяше за това, което му предстои.