Нямаше никакъв проблем при проникването в подземния паркинг. Това стори върху задната седалка на голям линкълн континентал, който разтовари останалите си пътници пред входа на улицата. После му оставаше само да чака.
Лимузината на Томкин се появи точно в три и десет сутринта. Той беше известен с безсънието си и по-голямата част от нощите прекарваше в кабинета си в новата сграда.
Мощните фарове пробягваха по покривите на паркираните коли, после колата се спусна по лекия наклон и фаровете се сведоха надолу. Моторът тихо боботеше, после заглъхна.
Мъжът знаеше наизуст следващите ходове на шофьора, но въпреки това остана още цял час на мястото си. В момента разполагаше с много време, а той винаги се отнасяше с уважение към времето. То можеше да бъде най-добрият приятел, но и най-сериозният враг. Не си струваше да действа прибързано.
Най-сетне се размърда, стана и се насочи към лимузината, безплътен като дух. В рамките на секунда отвори и затвори задната врата. Озовал се вътре, той извади тънко фенерче и хирургически скалпел. Направи Т-образен разрез в мокета, там, където той опираше в основата на седалката, пъхна в цепнатината малко топче, чийто диаметър не надвишаваше сантиметър, после залепи краищата на подовото покритие със специално каучуково лепило, което не издаваше никаква миризма. След това насочи вниманието си към телефона. Отвори кутията и сръчно прилепи малък диск до преградката, без да обръща внимание на слушалката. После се облегна назад, настанявайки се точно на мястото, което използваше Томкин. Дискът не се виждаше. Доволен, той затвори кутията, изгаси фенерчето и се измъкна навън. Двайсет секунди по-късно вече крачеше по Петдесет и първа улица, свит в черното си найлоново яке. Беше престоял във вътрешността на лимузината точно девет минути.
Работният му ден започна както обикновено — край входната площадка на „Томкин Индъстриз“ с пневматичен пистолет в ръка. Умът му беше зает със съвсем друг проблем — как да се качи горе.
През обедната почивка влезе във външния асансьор и натисна най-горния бутон. Този асансьор стигаше до етажа, над който беше разположен кабинетът на Томкин. Тук коридорите бяха все още неизмазани, по стените личаха инженерните маркировки, направени с дебел флумастер. Нямаше никой, но въпреки това той се придвижваше внимателно, готов да отскочи зад някоя от многобройните врати. Често се спираше и се ослушваше — искаше да бъде сигурен, че ще долови всяка промяна в обичайните за сградата шумове.
За лицето си не изпитваше безпокойство. Страните му бяха покрити с тънък пласт фон дьо тен, носът му беше изкусно повдигнат, в устата му, между челюстта и бузите, бяха напъхани топчици памук. Стойката му също се различаваше значително от стойката на човека, посетил неотдавна тренировъчния салон на Тери Танака. Сега той беше леко прегърбен и накуцваше. Сякаш единият му крак беше по-къс от другия, но това се дължеше на специалната трисантиметрова подложка в дясната му обувка. Дегизировката беше безупречна, но въпреки това винаги съществува опасността човек да бъде разпознат безпогрешно от някой специалист. Ето защо промените по лицето трябва да се допълват и от промени във фигурата, за да се получи исканият ефект.
Стигна до аварийното стълбище и внимателно пое към горния етаж. Тук беше далеч по-оживено, освен работниците наоколо се мотаеха и хората от екипа на Томкин. Още по-добре, помисли си мъжът.
Заемащ целия ъгъл на сградата, кабинетът на Томкин беше почти завършен. Поради факта, че собственикът му вече се беше преселил в него, работата тук не предвиждаше обедна почивка. Сутрешната смяна се спускаше долу да обядва, а мястото й незабавно се заемаше от нови хора. Мъжът се появи точно навреме, за да се присъедини към тях. Мина покрай Франк, изправил се до дебелата метална врата и опипващ с поглед работниците. Не това беше най-трудната част от задачата му. Трудното щеше да дойде, когато се заеме да си върши работата пред очите на десетки свидетели.
И за това отговорът не беше сложен, стига да се прави на човек, който знае какво върши. Положително никой няма да му обърне внимание, би му било дори забавно да се наблюдава отстрани, ако можеше да си позволи подобен лукс. Разбира се, в състоянието, в което се намираше, това беше изключено, оставаше му само дълбоко прикритото интелектуално любопитство, като на човек, който е открил интересен, камък по време на излет и е решил да го разгледа на спокойствие у дома. Естествено трябваше да си дава вид, че монтира нещо, при това нещо сложно, което изисква време и внимание. Не беше проблем да го постигне и по този начин да оправдае присъствието си в кабинета.