Стигнал предверието на недовършената сграда, той се дръпна встрани и пъхна пръст в ухото си, сякаш да премахне внезапен сърбеж. В ушната му мида беше прикрепена малка пластмасова сфера с цвета на кожата, плоска отгоре и напълно невидима за чуждо око. Той я докосна с върха на показалеца си и започна да слуша.
Никълъс усети предупредителния сърбеж в основата на врата си в момента, в който се отдалечи от редицата блестящи с хромираните си части телефонни апарати, наредени по стената на гарата. Бавно се насочи към книжарницата насреща. Нямаше намерение да влиза вътре, тя просто беше на пътя му, а той предпочиташе да не променя рязко посоката на движението си. Изправи се пред витрината, малко встрани от отворената врата, през която постоянно влизаха и излизаха хора. Пред касата имаше малка опашка, тъй като магазинът беше обявил намаление от двайсет процента за първите десет национални бестселъра.
Извърнат леко встрани, той използваше блестящото стъкло като огледало, в него се отразяваше доста голяма част от залата зад гърба му. Наблюдението се затрудняваше от прозрачността на стъклото, разкривените отражения и блясъка на осветлението. Той прие всичко това и се примири с него.
Не биваше да стои прекалено дълго тук, затова хвърли къс поглед на часовника си. До потеглянето на влака оставаха петнайсет минути, но той предпочиташе да се качи в последния момент. Особено сега, при неочаквано създалата се ситуация.
Отдръпна се от витрината на книжарницата и бавно пое през залата, пресичайки я по диагонал. Старица с куфар на колелца пресече пътя му, двама моряци в ослепително бели униформи го задминаха, до слуха му достигна финалът на някакъв мръсен виц. Младата жена до колоната я нямаше, очевидно я бяха посрещнали или пък й беше писнало да чака. Три тъмнокоси деца се гонеха и закачаха около строга на вид жена, мъж с тъмно яке стоеше до редицата автоматични гардеробчета, в ъгъла на устата му беше забучена запалена цигара. Срещу него друг мъж в кремав костюм прелистваше последния брой на „Хъслър“, към него се приближи човек с куфарче, стисна ръката му и двамата се отдалечиха.
Никълъс влезе в барчето и се настани до някакъв дебелак, който с наслада ядеше паста с кокосов крем. На тезгяха пред него лежеше еднодоларова банкнота и няколко монети, устните му бяха омазани с крем. Не обърна никакво внимание на настанилия се до него Никълъс, който си поръча сандвич и портокалов сок. Стените зад стойката бяха покрити с огледала и докато се хранеше, Никълъс продължи скритото си наблюдение. Плати сметката си, усещайки ясно присъствието на наблюдател зад гърба си. Беше сигурен, че този, който го следи, е харагей, и то опитен. При тези хора излъчването е двустранно, като при приемник и предавател, няма начин да се скрие или маскира. А неговият човек беше проявил глупостта да се приближи прекалено близко, нищо повече.
Никълъс избърса устните си с книжната салфетка, хвърли последен поглед в огледалото и излезе. Разполагаше с малко повече от пет минути до тръгването на влака и те трябваше да му стигнат, за да заблуди своя преследвач. Не мислеше, че може да изпусне влака, в главата му се въртеше единствено тревогата за Джъстин. Беше съвсем ясно, че тя е в опасност, а той се чувстваше напълно безпомощен, докато е далеч от нея. Едно е да помоли Док Диърфорт да я наглежда от време на време, съвсем друго — сам да е близо до нея, когато възникне нещо непредвидено. При подобни ситуации Никълъс предпочиташе да действа сам и да не се доверява на никого.
Имаше да свърши и още нещо тук. Приближи се отново до редицата телефони и позвъни на лейтенант Кроукър.
— Да — обади се един дрезгав и уморен глас отсреща.
— Обажда се Никълъс Линеър, лейтенанте.
— Какво има?
— Връщам се на острова, Джъстин е преживяла някакъв инцидент.
Отсреща настъпи мълчание и Никълъс го използва, за да се огледа наоколо.
— Кроукър, някой ме следи — добави той.
— Сенки ли виждаш или прекаляваш с телевизията? — полюбопитства полицаят.
— Нищо не виждам… поне засега.
Телефонните жици пееха като живи — единственият шум, който нарушаваше, мълчанието на двамата мъже.
— Откъде знаеш, че някой те следи? — обади се най-накрая Кроукър.
— Едва ли ще ми повярваш…
— Опитай.
— Това е харагей, част от системата на буджуцу, нещо като екстрасенс… Човек се научава да гледа на света по особен начин и да предусеща нещата… Наречи го шесто чувство, ако щеш.
Млъкна и зачака подигравките на лейтенанта, но оттатък му отговори мълчание.