— Кой според теб е това? — попита най-сетне Кроукър.
— Нинджата.
В слушалката се чу как полицаят си поема дълбоко дъх:
— Стой там и не мърдай, Линеър. Идвам веднага!
— Няма смисъл, той никога не би останал кротък толкова дълго. Освен това ще те надуши още от една пряка разстояние.
— Но ние не можем да стоим със скръстени ръце!
— Нямаш друг избор, можеш да ми повярваш. Остави го на мен.
— На теб ли? Защо пък точно на теб, по дяволите?
— Мисля, че е по петите на Томкин, а и на Джъстин. Това е причината да се прибера у дома.
— Откога започна да се грижиш за живота на Томкин? — грубо попита Кроукър.
— Ами, откакто приех да работя за него. От днес.
В ухото му се разнесе тежка въздишка, после полицаят ревна с пълен глас:
— Ей, копелдак, я престани с тези фъшкии! Аз…
— Кроукър! — остро го прекъсна Никълъс. — Ти изобщо не можеш да си представиш с какво си имаш работа. Изобщо! Днес в салона се опитах да ти внуша бледа представа за това, но и ти като всички американци си прекалено дебелоглав, за да научиш нещо!
След тези думи затръшна слушалката и се присъедини към тълпата хора по стълбата, водеща към седемнадесети коловоз. Косата на тила му продължаваше да е леко настръхнала. В мига, в който краката му напуснаха стълбата, успя да срещне един поглед, мярна му се някаква физиономия. Бледо продълговато лице, обърнато в полупрофил, което му се стори странно познато. Понечи да се измъкне от потока пътници, но вече беше късно и тълпата го изтласка направо във вагона.
Настани се на мястото си до прозореца и установи, че гъделичкането в тила му беше изчезнало. Дали изобщо е било там? Излишен въпрос, дори когато човек го задава на себе си, въздъхна вътрешно Никълъс. Но защо го следи нинджата? На този въпрос е длъжен да намери задоволителен отговор, просто е длъжен!
На перона настана малка бъркотия, предизвикана от нахълтали в последния момент пътници. За момент се изключи климатичната инсталация и някой ядосано изруга. Лампите примигнаха, после всичко се включи и заработи нормално.
Прозвуча звънец и вратите се хлъзнаха една към друга с меко пневматично просъскване. Влакът тръгна й Никълъс извърна глава към прозореца. Някакъв негър метеше в края на перона. После зад прозореца нямаше нищо, с изключение на светлините и сенките, които се редуваха с все по-голяма бързина.
Градът остана някъде назад и мислите му отново се насочиха към Джъстин. Неусетно задряма, отпуснал глава на рамката на прозореца.
— Билетите, моля.
Стреснато се събуди, пред очите му ясно стоеше бледото продълговато лице със странно замъглени черти. Сякаш гледаше луната през изпаренията на топла лятна нощ.
Гелда се смееше. Когато се смееше, гърдите й се тресяха, а това според Деър я правело страхотно чувствена.
Деър винаги беше в състояние да разсмее Гелда и това беше една от причините тя да се радва на присъствието й. Друга причина беше тялото й.
Кожата на Деър беше златиста, равномерно бронзова, без следи от бикини. Може би това беше естественият й цвят — Гелда никога не се беше интересувала дали е така. Беше висока и снажна, с няколко сантиметра по-висока от самата Гелда, която също не беше от дребните жени. Тялото й беше гладко и съразмерно, нито слабо, нито прекалено мускулесто. Чупливата й коса беше естествено руса и дълга.
Краката й бяха дълги, по-дълги от тези на Гелда, малко по-слаби, но също така изящни. Малките й гърди, съвършено закръглени, стояха високо, кръстът й беше тънък, ханшът — приятно закръглен. Беше изключително женствена и въпреки това приличаше на палав хлапак, изскочил сякаш от приказките за Дивия запад. Приличаше на млад и буен жребец, който не признава никакви ограничения.
Пеър беше права — с нея всичко приличаше повече на игра, отколкото на работа.
— Този път почти улучих, Гелда — каза тя, изпънала се лениво във ваната, от която се разнасяше силен аромат на теменужки. Коленичила до нея, Гелда въртеше кристалните кранове. Водата се плисна в белия порцелан, плъзна се между разтворените крака на Деър и докосна гъстото окосмяване в основата им, придавайки му цвят на прегорял карамел. — Но дори когато вече щяхме да го направим, аз пак не вярвах.
— И какво стана? — попита Гелда и усили водата.
— Какво стана ли? — изкикоти се Деър. — Моят мъжествен тексасец, моят велик ездач и страхотен мъж взе, че се оказа педераст! — Извади лактите си над стените на ваната и намести задника си срещу водните струи, които го обливаха. — В леглото се разрева заедно с мен, а после ми призна, че жените го плашат! — Отметна глава назад, затвори очи и с наслада се отпусна в топлата вода. — Господи, никога няма да попадна на истински мъж! — Сивите й очи рязко се разтвориха: — Но вече не ми пука, знаеш ли? — Гласът й се понижи до дрезгав шепот: — Защото открих теб и нищо на този свят не е по-истинско от това. — Ръцете й се разтвориха подканящо: — Ела, скъпа, навън е студено…