Умишлено позволи на противника да му нанесе серия от удари, после се преви от пресилена болка. Скрита под тялото, дясната му ръка измъкна второ топче изпод колана. Този път нямаше право на грешка.
Леко изви глава, за да определи местоположението на Томкин и това беше мигът, в който Никълъс прозря плана му. В момента, в който Сайго хвърли топчето, тялото му вече беше във въздуха, прелетя над писалището и се стовари върху неподвижния Томкин. Трясъкът от падането им потъна в грохота на експлозията. В почти неуловимата пауза между двете събития той успя да избута Томкин встрани, да хвърли върху него стола с висока облегалка от масивно дърво и да чуе звука на третия изстрел, примесен с нещо, което приличаше на гръмотевичен тътен.
Ослепителният блясък в бяло, зелено и оранжево беше последван от страхотна ударна вълна. После изведнъж стана тихо, пропукваха единствено отломките от мебелите, като суграшица в ледения въздух на зимата.
Никълъс се извъртя по гръб и седна.
— Какво, по дя…
Ръката му рязко притисна главата на Томкин към пода.
— Млъквай! — дрезгаво му заповяда той.
Видя главата на Кроукър да наднича иззад облегалката на дългия диван, миг по-късно и фигурата му в цял ръст.
— Пресвета Дево! — изхриптя той. — Томкин добре ли е?
— Нищо му няма — отвърна Никълъс и потръпна при мисълта за разминаването им със смъртта, която наистина беше на косъм от тях. После душата му се изпълни с горчиво разочарование. Отново го изпусна! Сега, след като вече желаеше смъртта му с цялата си душа, не можеше да си прости, че е позволил на Сайго да се измъкне. От друга страна, си даваше сметка, че и късметът е бил на негова страна. Видя шока в очите на Сайго, когато разбра, че си има работа с нинджа, и това му достави удоволствие, макар че следващата им битка щеше да бъде двойно по-опасна. Тази вечер Сайго не беше подготвен за среща с нинджа…
— Господи! — изстена отново Кроукър и Никълъс проследи погледа му. — Не бях сигурен, че съм го видял в мига преди експлозията, но сега…
На мястото на третия прозорец имаше огромна дупка, от чиито краища стърчаха назъбени късове стъкло. Ситни стъкла бяха покрили и килима наоколо.
— Тоя е луд! — поклати глава Кроукър и пъхна револвера в кобура си. — Луд или самоубиец!
Вратата отхвръкна от пантите си, но той вдигна ръка и спря групата въоръжени мъже, водени от къдрав сержант.
— Долу — рече. — Вижте какво можете да изстържете от тротоара и да го занесете на съдебния лекар.
Никълъс се беше надвесил през дупката. Кроукър, се приближи до него.
— Нищо не виждам от този ъгъл, само проклетите червено-бели ивици… — изръмжа той, имайки предвид въртящите се сигнални светлини на служебните коли.
Томкин се изправи зад тях и се зае да изтупва костюма си. Беше напълно съсипан и избелял от горещината на експлозиите.
Кроукър напусна кабинета, без да го погледне.
— Ник… — За пръв път в живота си изпитваше, трудност с говора, краката му сякаш бяха от гума. — Избяга ли?
Никълъс продължаваше да гледа надолу. На тротоара настъпи суматоха, светлината се засили. — Сигурно са открили тялото.
— Искам да ти благодаря — прочисти гърлото си Томкин. — Ти ми спаси живота… — Имаше вероятност Никълъс изобщо да не е чул думите, които си беше разменил с онзи луд. Сам беше влуден от глупостта да му се довери. Беше му безпощадно ясно, че без намесата на Никълъс сега щеше да е труп. Дължеше живота си на този човек и тази мисъл го тревожеше. Усети как в душата му започва да клокочи гняв, примесен с отвращение. Като в онзи кратък миг преди много години, когато, задъхан и лепкав от пот, се надигаше от проснатото тяло на дъщеря си, а ленивата тишина на летния ден се нарушаваше единствено от тътена на прибоя. „Джин лейн“.
Озовал се най-сетне на улицата, Никълъс видя, че трупът вече е поставен в найлоновия чувал. Спря санитарите, които се готвеха да го вкарат в линейката — първата от дълга редица подобни автомобили, чакащи наблизо. Дежурният съдебен лекар — светлокоса жена с розова кожа на светлината на сигналните лампи, хвърли въпросителен поглед към Кроукър, който кимна с глава.
— Не е останало много след такова падане — промърмори Кроукър с изненадващо равнодушие.
И беше напълно прав. Главата на Сайго беше неузнаваема, част от нея изобщо липсваше, а лицето представляваше кървава каша. Рамото и вратът му бяха строшени и се сключваха под странен ъгъл.
— Краката са на пихтия — добави Кроукър с някакво необяснимо задоволство. — Няма здрава костица, по-голяма от два-три сантиметра… нали така, докторе?