— Благодарен съм ти, Ник — рече Томкин и плъзна ръка по плюшената облегалка на колата. — Наистина съм ти благодарен! Утре ела в офиса да си получиш чека, към него ще прибавя и още една хубавичка сума… Заслужил си я.
Никълъс остана безмълвен, канията на катаната беше сложена напреко върху коленете му.
— Освен това ще си поговорим — продължи Томкин. — Искам да останеш в компанията за постоянно.
— Не проявявам интерес — отвърна Никълъс. — Но все пак ти благодаря.
— На твое място не бих бързал толкова с отказа — подметна Томкин, в гласа му продължаваше да се чувства неподправена искреност. — Би могъл да заемеш доста отговорен пост при мен, защото отговаряш на всички условия… — После млъкна и Никълъс усети внимателния му поглед през полуспуснатите клепачи. — Какво ще кажеш за едно завръщане в Япония?
Никълъс впери поглед в плексигласовата преграда пред себе си и бавно промълви:
— За подобно нещо едва ли ще ми е необходима твоята помощ.
— Така е — съгласи се Томкин. — Напълно си прав. Още тази нощ можеш да скочиш в самолета и след десет часа си там. Но ако заминеш заедно с мен, това ще ти донесе… да кажем, около четвърт милион долара…
Никълъс се извърна да го погледне.
— О, говоря ти напълно сериозно. Смъртта на нинджата съвсем не означава, че съм решил всичките си проблеми там. Имам нужда от експерт, който да…
— Съжалявам, Томкин — вдигна ръка Никълъс.
— Добре де, помисли си — сви рамене онзи. — Време има, колкото щеш…
Зад гърба им Кроукър се качи в колата си.
— Карай по Трето — нареди на Том Томкин. — Искам да хапнем нещо, преди да оставим мистър Линеър.
Лимузината потегли, сви наляво по Парк авеню, направи пълен кръг около недовършената кула на небостъргача. Никълъс зърна колата на Кроукър, която се насочваше към центъра. Той несъмнено щеше да напише рапорта си в участъка, а едва след това щеше да поеме към летище Ла Гуардия.
— Как е Джъстин? — попита Томкин.
Той наистина не изпитва злоба, помисли си Никълъс. Искаше му се час по-скоро да се прибере у дома, за да й позвъни…
— Изпрати ли хората си да ме проследят до дискотеката? — попита той.
— Господи, не! — изпусна кратък дрезгав смях Томкин. — Знаех, че няма да ми простиш подобен ход… Просто проявявам бащинска интуиция.
Ако не беше толкова тъжно, вероятно можеше да е и смешно, помисли си Никълъс. Тоя тип просто не разбира и толкова.
— Добре — отвърна на въпроса му гой.
— Хубаво… Радвам се.
Светлините се смениха и колата прекоси широкото авеню. Томкин прочисти гърлото си и понечи да каже нещо, после се отказа. Изравниха се със страничната стена на кулата. Последните полицаи се бяха скупчили на дървеното мостче над тротоара и тихо разговаряха помежду си.
— Ник, зная, че не ме харесваш особено, но все пак ще те помоля за една услуга…
Никълъс не отвърна, очите му продължаваха да следят бягащата край тях стена на небостъргача.
— Искам… тоест не искам Джъстин да се отчуждава от мен! Сторил съм всичко… всъщност, вече не зная… Просто си помислих, че ти би ни помогнал отново да се сближим…
Пространството пред тази част на огромната сграда беше задръстено от камиони, висок до третия етаж подемен кран започваше сложна маневра по пренасянето на огромен прозорец с матирани стъкла.
— Мисля, че този въпрос трябва да решите само двамата — отвърна Никълъс.
— Но и ти вече си замесен! — рече Томкин с гласа, с който сключваше сделки за милиони долари.
Лимузината се плъзна под крана и нощта изведнъж притъмня.
Никълъс се извърна към Томкин и попита:
— Къде е Франк, между другото? От два дни не съм го виждал…
В същия миг се разнесе страхотен трясък, лявата страна на челното стъкло хлътна дълбоко във вътрешността, на колата. Том увисна върху кормилото като парцалена кукла, миг по-късно тялото му отскочи назад с такава сила, че плексигласовата преграда се напука. Ръцете му излетяха встрани, до слуха на Никълъс достигна тихото му стенание, като на болно от треска дете. Полите на официалното му сако рязко се разтвориха, десетсантиметрово стоманено острие прониза гръбначния му стълб. Кръвта бликна като фонтан, вътрешността на колата се изпълни с тежка и противна миризма.
— О, Господи, какво става… — Лицето на Томкин стана бяло като вар.
Лимузината продължи движението си в източна посока, излезе на пресечката и започна да пресича Лексингтън авеню. Предната седалка рязко се тресеше, но стенанията на Том бяха заглъхнали. През голямата дупка на стъклото нещо се опитваше да влезе.
Останала без контрол, лимузината, се отклони вляво, качи се върху тротоара, но се движеше по него, докато насреща й не се изпречи стълбът на светофара. Вряза се в метала, раздруса се и спря. Отпред цареше непрогледен мрак, сякаш самата нощ беше искала да се настани на седалката.