— Да.
— Добре, слушай. Имало едно време една жена. Тя живеела в един замък в Року Но Мия. И до днес никой не знае къде се намира тази страна… поне така казваше мама. Както и да е, след като родителите й умрели, момичето било отгледано от дойка, всичко й било осигурено и след време се превърнала в красива млада жена.
Един ден я представили на някакъв мъж, който започнал да посещава замъка всяка вечер. Тя се стараела да го забавлява постепенно сред стените на дома й се установила празнична атмосфера. Но по време на дългите следобеди жената била сама. Разхождала се из градините на замъка и мислела за силата на съдбата, съзнавала, че щастието й зависи от онзи мъж. Свивала рамене и леко се усмихвала срещу слънцето.
Нощем лежала будна до своя любовник, без да изпитва нито радост, нито мъка. Задоволството й постепенно отлитало.
Един ден се оказало, че трябва да се лиши дори и от това. Любовникът тържествено й съобщил, че трябва да напусне областта, тъй като заминава надалеч с баща си, за да подпомогне политическата му кариера. „Това ще трае само пет години — съобщил й той, — после ще се върна при теб. Моля те за честта да ме чакаш.“
Жената открито се разплакала, вероятно не заради самата любов, а заради дългата раздяла.
След шест години тя вече била съвсем друг човек, замъкът в Року Но Мия — също. Мъжът не се завърнал, слугите напуснали един по един, тъй като е времето отлетели и парите. Жената и старата й дойка били принудени да живеят в една стара самурайска къщичка, изоставена преди години.
Хранели се само с ориз, през дупките в покрива на дървената колиба нахлувал дъжд и студ. Положението ставало нетърпимо, накрая дойката не издържала и казала: „Моля за извинение, но твоят любовник те е забравил… Един друг мъж се интересува от теб, а ние нямаме пари…“
Но жената не пожелала дори да я изслуша, „Не ми трябват нови приключения — рекла. — Желая единствено утехата на смъртта.“
В същия този миг, далеч от замъка, някогашният й любовник подскочил в леглото и попитал новата си съпруга: „Чу ли това?“
„Спи спокойно, господарю мой — отвърнала съпругата му. — Това беше просто един отронен вишнев цвят.“
Година по-късно мъжът се върнал в Року Но Мия, придружен от съпругата си и свита прислужници. Отседнал в една крайпътна странноприемница да изчака отминаването на лошото време, оттам изпратил няколко бележки на бившата си любима. Не получил отговор, разтревожил се. Изпратил жена си в дома на баща й и тръгнал да търси замъка.
Когато стигнал на мястото, едва не го подминал — толкова променено било всичко. От голямата обкована с желязо порта, която толкова добре помнел, били останали само голи колове; красивите градини, сред които двамата обичали да се разхождат през пролетта и лятото, били изчезнали.
Самият замък бил напълно необитаем. Източното му крило било отнесено от буря, а останалата част представлявала голи руини.
В старата самурайска къщичка открил някаква възрастна жена, оказала се дъщеря, на някогашния прислужник. Попитал я за своята любима, но тя разперила ръце и отвърнала: „Никой нищо не знае за нея, господарю.“ Продължил да я търси в цялата област. Хората поклащали глава.
През една ужасна нощ, бурна и дъждовна, той се озовал на кръстопътя край някакъв манастир. Отвътре долетял глас, който му бил познат. Надникнал и видял някогашната си любима на пода, увита в дрипи. Втурнал се вътре, избутал монаха до нея и се взрял в лицето й. Жената умирала и той помолил монаха да произнесе някаква молитва за упокой на душата й. „Спомни си името на Амида Буда“, рекъл монахът, а тя отвърнала: „Виждам блестяща карета… не, това е златен лотос.“ „Моля те, жено — извикал монахът. — Трябва да произнесеш името на Амида Буда, за да ти се яви! Трябва да го повикаш с цялото си сърце, иначе няма да отидеш на небето!“
„Нищо не виждам — разплакала се жената. — Само мрак!“
„Жено…“
„Мрак и студен вятър… Черен вятър, ужасно студен…“
Монахът направил каквото може да й помогне, а мъжът отправял молитви към Амида Буда. Хлиповете на жената постепенно затихвали и накрая потънали във воя на вятъра, който свистял сред дърветата отвън.
Юкио млъкна.
— Това ли е краят на приказката?
— Не съвсем. Няколко дни по-късно настъпило пълнолуние, старият монах седял на кръстопътя и се опитвал да обвие с дрипите голите си колене, за да се предпази от студа.
По пътя вървял самурай и тихичко си пеел. Видял монаха и клекнал до него.
„Вярно ли е, че на това място нощем се чуват женски вопли?“ — попитал той.
„Слушай“ — кратко отвърнал монахът. Самураят наострил слух, но не чул нищо, освен обичайните нощни шумове. После внезапно му се сторило, че наистина долавя протяжен женски вопъл.