— Но защо? Когато настояваше да дойдеш с мен, ти знаеше къде отиваме. Какво си въобразяваше, че ще се случи?
— Не зная — призна си тя е немощен глас. — Не можех да предвиждам всичко, в това отношение не съм като теб. Не мога да кроя планове, никога не зная какво ще направя и как ще се чувствам… Не съм обмислила в подробности това пътуване, просто исках да бъда с теб… — Ръката й се стрелна по посока на устата, очите й се изцъклиха, тялото й рязко се извъртя по-далеч от него и се прегъна на две.
— Юкио!
— Остави ме на мира! Днес не зная какво приказвам!
Той захвърли втората хартиена чашка и обгърна раменете й с ръце:
— Не разбирам… Говори, моля те!
— Много добре знаеш, че не мога! — отвърна тя, все още с гръб към него.
— Юкио — притисна я до себе си той. — Трябва да ми кажеш!
— Не мога!
— Можеш! — завъртя я рязко към себе си той. — Зная, че можеш! — Погледът му потъна в уплашените й очи, насълзени и широко отворени. — Искаш ли да ти помогна?
— Да… Не… Не знам… — Беше разбрала отлично за каква помощ става въпрос.
— Обичам те — каза той. — Не зная откога изпитвам това чувство и защо не съм ти го признал, но аз…
Нима това беше причината за ужаса, който го обземаше напоследък?
— Не, не… Не го казвай, моля те! — Ръцете й уплашено се повдигнаха: — Не мога да го понеса, не мога!
— Но защо?
— Защото ти вярвам! — просъска ожесточено тя, а лицето й се изкриви в болезнена гримаса.
Той почти се разсмя от облекчение.
— Нима е толкова лошо?
— Още ли не разбираш? — попита тя и лицето й се приближи толкова близо до неговото, че очите й се замъглиха: — Изпитвам усещането, че умирам, не съм създадена за…
— Напротив! — викна той и я разтърси толкова здраво, че косата й отново се спусна върху лицето, а устните й започнаха да потрепват. — Всеки е създаден за това чувство! А ти просто не знаеш това и не желаеш да го узнаеш!
— Не мога да се справя с него — почти проплака тя. Зад гърба им засвири моторница, ритмичното потракване на дизела прехвърли вибрациите си в краката им, миг по-късно малката рубка, боядисана в зелено и златно, се разтопи в мъглата. Никълъс се извърна назад, но не можа да види дори сергията на уличния продавач на няколко метра от брега.
— Вече съм обещал — нарочно промени темата той. — Обещах, че ще ида.
— Винаги можеш да си премениш решението. Никой не те е оковал в него… — В гласа й прозвуча умолителна нотка, но той не беше сигурен дали тя е предназначена за него или за самата нея.
— Обещанието дадох пред себе си — меко поясни той. — Трябва да разбера с какво се занимава Сайго в Кумамото.
— Защо? Толкова ли е важно? На кого му пука с какво се занимава той? Чии интереси ще засегне? Не нашите — можеш да бъдеш сигурен в това! Защо не го зарежеш? Та това е просто дреболия!
— Не е така — отчаяно промълви той. — Съвсем не е дреболия! — Запита ос дали има начин да й обясни всичко, после реши, че едва ли ще успее, тъй като не можеше да го обясни дори на себе си.
— Май всичко опира до онзи ваш двубой в салона! — язвително подхвърли тя. — Имам чувството, че сте се стиснали за гушите — никой не иска да отстъпи! Но нима не виждаш, че по този начин ще се унищожите взаимно? Един от двамата трябва да отстъпи, иначе… Защо това да не си ти?
— Това е въпрос на чест — промълви той, усещайки как нещата започват да заемат местата си, мъглата в главата му се разпръсва така, както изгряващото слънце прогонва нощния хлад.
— О, недей да говориш глупости! — отряза го тя. — Тази чест, която имаш предвид, е изчезнала преди векове!
Господи, колко малко познава живота, възкликна вътрешно той, а на глас каза:
— За някои от нас тя никога няма да изчезне!
— За самураите! — натърти тя. — Елитната каста на Япония! Бойците, които се хвърлят в бой без капчица колебание! Но кой живее с единствената цел да загине в бой? — Смехът й беше остър и неприятен, натежал от сарказъм: — Май ти си този, който се нуждае от една добра порция реалност, а не аз! И двамата сте еднакви! Бесни кучета, готови да се разкъсат!
— Не е вярно, никак не сме еднакви! Сайго мрази всичко в мен — смесената ми кръв, любовта ми към Япония, комбинирана с противните ми европейски черти! Не може да понесе мисълта, че човек с подобен външен вид може да го превъзхожда в нещо, особено пък в такова важно нещо като буджуцу!
— Важно ли? Какво му е толкова важното на това проклето буджуцу? Какво общо има то с живота, с чувствата?