— Ти най-малко имаш правото да говориш за тези неща! — сряза я той и веднага съжали за думите си. Видял как се промени изразът на лицето й, той протегна ръце и промълви: — Извинявай, знаеш, че не исках да…
— Искаше, Никълъс, искаше! Сигурна съм в това! И мисля, че си прав. През последните няколко дни изпитвам страх и вече знаеш каква съм в подобно състояние… Ти ме накара, да почувствам нещо… нещо, което считах за невъзможно. Признавам, че и до този момент не съм се освободила напълно от него, все ми се струва, че трябва да избягам някъде и да не виждам жив човек до края на дните си. Правилно ли постъпвам, като ти се доверявам — това е въпросът, който не преставам да си задавам. Не търсиш ли в мен единствено устни и тяло? Но после си отговарям сама — той вече ги има, защо тогава си прави толкова труд? Трябва да е истина, макар че всичките ми инстинкти, които все още функционират, твърдят обратното. Миналото бавно умира, все още долавям ехото му наоколо. Когато говориш, аз отлично чувам думите ти, но някъде вътре в съзнанието ми започват да отекват другите им значения, скрити и тайнствени като невидими йероглифи, които пробождат мозъка ми. Започвам да чувам две неща едновременно и съответно се питам кое от тях представлява верния сигнал — онзи, който ми изпращаш ти. — Вдигна глава към лицето му и попита: — Има ли някакъв смисъл за теб всичко това?
— Мисля, че да.
— Аз пък мисля обратното. — Очите й бяха блестящи и просто грееха, въпреки липсата на директна светлина в тях. — Мисля, че просто правя опит да ти кажа, че те обичам.
Ръцете й се оказаха обвити около врата му, макар че той беше готов да се закълне, че не е усетил никакво движение от нейна страна. Нима не бяха отпуснати край тялото й само преди миг? Какво става, господи?
Целувката им беше мигновение, което не можеше да се вмести нито във времето, нито в пространството. Устните им се разделиха едва когато и двамата почувстваха, че са останали без дъх, а същият този дъх висеше между тях като малко облаче кондензирана пара в студеното зимно утро.
После понесоха саковете си към паянтовата дървена кабинка, в която продаваха билети за ферибота. Беше истинска кутийка, над извятото като дъга гише липсваше стъклото, отвътре лъхаше мъртвешки студ.
Едно петнайсет-шестнайсет годишно момче пое железопътните билети от ръката на Никълъс, продупчи ги на няколко места, удари им по един печат и им ги върна.
— Следващият ферибот тръгва след седем минути — предупреди ги то. Дори тук, в това забравено от бога градче, хората притежаваха характерната за цяла Япония акуратност.
Докато се отделяха от пристана, Юкио се държеше необичайно, кротко. Но с излизането в открито море се върна и нейната жизненост.
— Може би в градския театър ще има някое ново представление — весело подхвърли тя. — Или пък ездитни коне. Можем да яздим цял следобед и някъде да си направим пикник…
Но в душата на Никълъс продължаваше да се гнезди безпокойство.
Шимоносеки бавно се стопяваше в далечината, бялата пенеста следа на ферибота сякаш изтриваше контурите му от пейзажа. Подредени като ескадрила в боен полет, над главите им грациозно се носеха гларуси, въздухът ехтеше от загриженото им грачене.
Минаха край две рибарски лодки, които дрейфуваха сред вълните. По мачтите им бяха окачени черни мрежи — сякаш някой побъркан беше решил, че може да замести с тях платната. На борда на едната изскочи момче и развълнувано замаха е ръка по посока на огромния ферибот, но никой от хората на палубата не си направи труда да му отвърне.
Очите на Никълъс леко се извърнаха по посока на. Юкио и тайно започнаха да я наблюдават. Главата беше отметната силно назад, сякаш искаше да улови бледите лъчи на слънцето с цялото си лице. Косата й — черно гарваново, крило, се вееше волно встрани. Вирнатата й брадичка подчертаваше още повече нежната линия на дългата й шия. Гърдите и изглеждаха твърди дори и под, дрехите. Не знаеше дали това е плод на въображението му или действително го вижда, но той имаше чувството, че меко очертаните й зърна са, изскочили от сутиена.
— Защо Сацугай се страхува от полковника? — изведнъж попита тя, а вятърът поде думите й и ги захвърли извън борда на ферибота, към рибарските лодки, превърнали се вече в черни и едва забележими точици. За миг той си помисли, че не е чул добре, после поклати глава:
— Никога не съм знаел за това.
Тя се извърна към него и изпитателно го погледна:
— Ами да, разбира се… Сега ще кажеш, че не си го забелязал, нали? Предполагам, че не би трябвало да съм изненадана… Все пак аз съм живяла покрай него доста повече от теб…