Самият град обаче съвсем не изглеждаше толкова модерен, колкото своята нова придобивка. Почти никъде не личеше европейската ерозия, двамата видяха повече традиционни японски носии откъдето и да било другаде. Дори през мъглата, която най-сетне беше започнала да се разрежда, ясно личеше планинският профил на местността. Тъмни грамади се извисяваха от всички страни и долината се прорязваше от онези рязко разграничени потоци на светлината и сянката, които човек наблюдава от самолет, летящ високо над облаците.
Ангажираха стаи в един хотел, разположен на Улицата на борците.
— Оттук — рече широко усмихнатият собственик, отворил вратите на стаите им — ще имате великолепна гледка към планината Асол. — Остави саковете им на пода и се приближи до прозореца: — За тази цел ще ви трябва ясен ден, разбира се, но мисля, че още утре ще можете да видите ако не всичките пет върха, то поне Накадаке. — Обърна се е лице към тях и добави, като потриваше ръце: — Той е действащ вулкан, и над него винаги се извива дим… А време като днешното имаме, когато вятърът духа по посока на града… — Приближи вратата и посегна към бравата: — Когато изригне, всичко наоколо се покрива с пепел и пемза, небето е толкова тъмно, сякаш е настъпила вечна нощ… Представяте ли си? — Езикът му млясна в горната част на небцето: — Но аз не се оплаквам. Благодарение на планината Асо тук всяка година е пълно е туристи… а какво съм аз без туристите? — Никълъс му даде бакшиш и той вдървено се поклони: — Ще направя всичко възможно престоят ви да бъде приятен.
Преди да излезе, съдържателят не забрави да отвори широко вратата, която свързваше стаите им.
Никълъс набра номера на Сайго, но него го нямаше. Поръча да му предадат телефона на хотела и затвори.
Известно време се лутаха из града да търсят конюшня, но скоро стана ясно, че поне в чертите на града такова удоволствие няма да намерят, Юкио не можеше да скрие разочарованието си.
Закусиха в малка чайна, разположена на площад, около който се издигаха високи дървета. В клоните писукаха птички, храната беше превъзходна, но Никълъс не беше в състояние да й се наслаждава. Стомахът му се свиваше и той изпитваше нужда от движение.
Продължиха безцелната си разходка по широки булеварди и малки шумни улички, задръстени с магазинчета.
Късно следобед се прибраха в хотела, денят бързо гаснеше. Мъглата се беше вдигнала и стоманеносивото небе се издигаше високо над главите им.
Там го чакаше послание от Сайго. Канеше го на вечеря, лично щеше да го вземе от хотела.
— Колко време ще останем тук? — попита Юкио, докато се преобличаха. Вратата между стаите им продължаваше да бъде отворена.
— Не знам, още не съм мислил за това. Защо?
— Просто ми се иска да си тръгваме.
— Но ние току-що пристигнахме!
— Зная, но вече имам чувството, че сме тук цяла година. Странен град е този…
— Просто не искаш да си тук — засмя се той и закопча панталоните си. — Слушай, тук сме доста далеч от водата… Няма начин да падна през борда!
Нейната усмивка беше малко по-бледа от неговата.
— Да, да, зная… Но нима не забелязваш как мирише въздухът тук? На нещо изгоряло…
— Това е от рафинерията — отвърна той. — А може би е от планината… Никога не съм бил в подножието на вулкан. Нямаше ли никакъв вулкан и на Хокайдо?
Сайго пристигна малко след шест и Никълъс отвори на почукването му.
— Е, Никълъс, не очаквай, че… — Млъкна, тъмните му очи се плъзнаха зад рамото на Никълъс: — Какво прави тя тук?
Въпросът се процеди през стиснатите му устни, в тона му не остана нищо от първоначалната любезност.
— Юкио ли? — извърна глава Никълъс. — Просто реши да ме придружи, мислех, че знаеш…
— Откъде можеше да знам, по дяволите? — Разгневените очи на Сайго скочиха обратно на лицето му, погледът им беше мрачен и студен: — Направил си го нарочно, нали?
— За какво говориш?
— Много добре знаеш за какво, Никълъс. Не се опитвай да ме лъжеш! Тя всичко ти е разказала!
Никълъс усети топлината на тялото й зад себе си.
— Нищо не съм му разказала! — процеди тя със смразяващ кръвта глас. — Но след като вече го изплю като истеричен хлапак, можеш и сам да му кажеш!
— Какво да ми каже? — озадачено попита Никълъс, после пъргаво застана на пътя на Сайго, устремил се към Юкио: — Хей, я задръж малко!
Рамото му докосна касата на вратата, усети с гърба си как Юкио се отдръпва навътре в стаята.
— Я по-добре ми обясни за какво става въпрос!