— Сега!
Двамата хукнаха да пресичат платното на улицата.
Нищо по фасадата не подсказваше за предназначението на тази сграда, нямаше дори звънец. Вратата беше желязна, боядисана е яркочервена боя. Той сграбчи месинговата топка на бравата, сигурен че ще е заключено, но тя се завъртя и вратата се отвори.
Озоваха се в просторно голо помещение, лишено от таван в обикновения смисъл на думата. Широка желязна стълба от заводски тип водеше някъде нагоре, на партерния етаж нямаше никакви врати. Скоро откриха, че положението е същото и на първия етаж — отвсякъде ги обграждаше празно пространство.
Сградата беше тиха, с изключение на някаква странна вибрация, излъчваща се сякаш направо от гредите, с които беше покрит подът на отделните етажи.
Едва на третия откриха врата, заключена с тежък катинар. Въздухът беше прашен и Юкио не успя да задържи кашлянето си.
Странно чувство ги обземаше сред тези стени. То не беше само обичайното неудобство от нахлуване в чуждо място. Не, беше далеч по-неприятно и свързано с онази противна празнота в стомаха, която вероятно се появява, когато човек се озове посред нощ в къща, обитавана от духове.
— Искам да се махам оттук! — прошепна в ухото му Юкио и го подръпна за ръката.
— Тихо! — отвърна едва доловимо той и бавно се насочи към затворената врата. Стори му се, че… Да, точно така. Светлината беше толкова слаба, че не можеше да бъде сигурен, но сега вече го виждаше съвсем ясно. В центъра на вратата беше изрисуван с черен туш кръг, запълнен с девет черни звезди. Те от своя страна обкръжаваха йероглифа комусо.
Никълъс го гледаше и се опитваше да си спомни къде го е виждал. Беше сигурен, че му е познат. Да… беше го виждал в някое риу, в зала за бойни изкуства. Но в коя? Беше го виждал скоро, всъщност малко преди да напусне Токио… Може би е на риу с клонове в провинцията. Или…
Той рязко се дръпна назад и стисна ръката на Юкио.
— Какво става, къде сме? — объркано прошепна тя.
— Ела! — дръпна я рязко той и двамата се насочиха към изхода. — По-бързо!
На улицата установи, че все още не може да диша с пълни гърди. Затича, влачейки Юкио след себе си. Кумамото изглеждаше напълно безлюден в призрачната нощ, Никълъс изпитваше усещането, че те двамата са единствените хора навън и бягат от нещо страшно, нещо необятно, което се надвесва над главите им и заплашва да ги погълне.
Главата го бодеше до пръсване, тялото му потръпваше от пристъпите на внезапна треска. Съзнанието му беше напълно объркано, задъханите въпроси на Юкио долитаха до него някъде отдалеч.
Разпозна знака на вратата, а заедно с него разбра и защо беше дошъл да преследва Сайго чак тук. Едновременно с това видя съвсем ясно и това, което го чакаше в близкото бъдеще.
В хотела изпрати Юкио направо в стаята й.
— Нищо ли няма да ми кажеш?
— След малко — отвърна той, все още вглъбен в себе си. — Вземи си душ или направи нещо друго. Ще дойда след малко…
— Няма да излизаш — разтревожи се тя. — Не искам да оставам сама тук!
— Не, не се безпокой, ще бъда тук, в стаята си.
Вътре не запали осветлението, просто пристъпи към прозореца. Мракът беше непрогледен, но въпреки това му се стори, че вижда бялата пемза, която се спуска от Накадаке — петия връх на планината Асо. Вероятно описанията на собственика оказваха своето влияние.
Вече ясно съзнаваше защо Сайго е пътувал чак дотук, защо е искал да се включи в местното риу — в Токио и околностите му такова действително нямаше.
В съзнанието му нахлуха думите на Канзацу — така твърди и въздействащи, сякаш ги казваше право в лицето му: „В Япония има множество риу, Никълъс. Изкуствата, които се преподават в тях, са неизброими. Нерядко това са изкуства на злото, усъвършенствани от истински майстори.“
Нищо чудно, че Сайго предприе всички предпазни мерки за незабелязаното си оттегляне — за всеки нинджа това е съвсем нормално поведение.
Точно това е станал той — нинджа. Местното риу не е регионален клон, а център. Самият център, ако иска да бъде точен.
Нинджите не са обвързани с нищо, казваше Канзацу, и това наистина беше така. Въпреки това изкуството нинджуцу често е по-сложно дори от самото буджуцу, с огромно разнообразие от школи и похвати. Сред тях има благородни и достойни, но има и мрачни, подли похвати… Похватите на злото. Самите школи се придържат към два определени цвята — черното и червеното. Канзацу му ги разясни, преди да напусне Токио. Най-коварното и най-опасното риу на червената школа е кужи кири. „Китайска дума, означаваща «отрязване на девет ръце» — основа на най-мрачната слава относно действителната и въображаемата сила на нинджите. Много хора твърдо вярват, че тези «девет ръце» символизират последната истинска магия, която все още действа в света. Аз самият не мога да преценя, но ти сам разбираш, че има моменти, в които разделителната линия между реалното и въображаемото просто изчезва.“ Тези думи Канзацу каза, когато му показа символа на кужи кири. Същият, който видя преди минути върху заключената врата в онзи склад.