Зад стената зашуртя вода, дрехите на Юкио едва чуто прошумоляха.
В съзнанието му започна да се оформя едно подозрение. Колкото повече мислеше за него, толкова по-сигурен ставаше. Дали Канзацу е знаел на какво ще се натъкне тук? Как? Вероятно само го е подозирал… Но защо изобщо се зае да му обяснява всичките тези неща?
Изведнъж изпита хладното усещане, че е бил манипулиран от сили, за чието съществуване дори не е подозирал. Канзацу положително е знаел доста повече — за тази ситуация от това, което беше разкрил пред Никълъс. Защо е премълчавал?
Навън луната най-сетне се освободи от оковите на — облаците и гордо заплува по небето. Светът изглеждаше синкав, студен и някак едноцветен под бледите й лъчи. Далеч над хоризонта се долавяха очертанията на вулканичния конус, обкръжен от светла яка. Неподвижният въздух тежеше от вулканична пепел, фина и неуловима като копринен покров.
Вече беше убеден, че зает с непосредствените проблеми, той е позволил съдбата му да бъде предначертана от неизвестна, но могъща ръка. Обречен е, точно това искаше да каже на Юкио днес следобед. Още от първия миг, в който ги срещна съдбата, двамата със Сайго бяха конфронтирани, бяха изправени един срещу друг. Още не можеше да определи причината за това, но такава беше действителността и той трябваше да й се подчини.
Какво трябва да стори?
Знаеше какво. Знаеше го прекрасно и се ужасяваше от него.
Шумът от течащата вода беше изчезнал. Стана от перваза на прозореца, приближи се към вътрешната врата и я отвори.
Замръзна неподвижно на прага. Осветлението беше загасено и нищо в стаята не помръдваше.
Тихо я повика по име.
Синкавите лъчи на луната осветяваха част от пода всичко останало тънеше в мрак.
— Юкио?
Пристъпи безшумно в стаята.
И веднага замръзна на място. Харагей! В стаята имаше друг човек. Леко извъртя глава. Юкио лежеше върху завивките, мек и едва доловим отблясък на светлината очертаваше линията на носа й. Върху свободната половина на двойното легло чаршафите бяха дръпнати, сякаш някой току-що беше станал оттам. Тя беше съвсем гола, гърдите и коремът й леко се повдигаха и отпускаха в такт със спокойното й дишане.
— Добре дошъл, Никълъс. — Гласът долетя от стола, на тикан в далечния ъгъл. Фигурата смътно се очертаваше на бледата лунна светлина, лицето й беше в сянка. — Много мило от твоя страна, че идваш да ни правиш компания.
— Сайго! Как влезе?
— Как мислиш, Никълъс?
— Предполагам, че има много начини за това… особено за един нинджа!
— Това е вярно — невъзмутимо отвърна Сайго. — Но аз не прибягнах до нито един от тях, тъй като Юкио ме пусна сама.
— Юкио… — объркано промълви Никълъс и пристъпи към леглото.
— Няма смисъл, Никълъс… Тя не може да те чуе.
— Нима е…
— О, не, нищо подобно… Просто спи… Толкова дълбоко, че едва ли ще успееш да я събудиш. Не се вълнувай, тя е съвсем наред!
— Събуди я! — изсъска той и се отпусна върху леглото до краката й. Тялото й беше хладно, кожата й беше леко настръхнала, но иначе дишаше нормално.
— Не сега, Никълъс, още е рано — отвърна Сайго и най-сетне се изправи. Беше облечен в черен копринен костюм, доста старомоден — от тези, които китайските мандарини някога са носели при официални случаи. Косата му беше подстригана толкова ниско, че изглеждаше почти плешив. Черната четина стърчеше някак застрашително нагоре. — Със съжаление трябва да кажа, че се оказах прав, Никълъс, По отношение на теб, разбира се. Но на практика съжаление няма — напротив, доволен съм. През цялото време съм бил прав по отношение на теб. Баща ми също.
Насочи се към средата на стаята и Никълъс го проследи с очи.
— Не зная как успя да го разбереш — поклати глава Сайго. — Признавам, че прояви изключителна проницателност.
— За какво говориш?
Очите на Сайго гневно проблеснаха, устните му се разкривиха в грозна гримаса — сякаш Никълъс току-що го беше зашлевил. Светкавично се стрелна напред и сграбчи ризата на противника си.
— Е, добре — просъска той. — Край на любезностите! Няма смисъл. Нима наистина си помисли, че не забелязах как ме проследяваш? Нима вярваше, че ще успееш, ако не, бях ти го позволил? Ти наистина си глупак!