Малко преди Осака дъждът се превърна в снежна виелица и прозорецът бързо побеля. Никълъс потръпна в своя ъгъл въпреки доброто отопление във вагона. Изпита чувство на глад, но то беше някак приглушено и далечно, сякаш ставаше въпрос за друг човек. Не беше помръднал от мястото си още от началото на пътуването, изпитваше ужас дори от представата за някакво движение. Вероятно ще му се наложи да се облекчи, преди влакът да спре на централната гара в Токио, но в момента предпочиташе да не мисли за това. Всъщност изобщо му беше трудно да мисли. Съзнанието му наподобяваше мрачен и ветровит тунел, чието течение засмуква окапалите листа и ги подрежда, отново и отново, по един и същ начин.
Чуваше сумтенето във врата, си, усещаше топлината върху лицето си, светлината на лампата режеше очите му. Около него подскачаха огромни сенки, сред тях се очерта фигурата на Сайго, който, кой знае защо, оправяше леглото. Облечена в пола и блуза, Юкио механично си събираше багажа. Той се опита да каже нещо, но устата му сякаш беше пълна с пясък. Нима и ларинксът му беше парализиран?
Сайго я хвана за ръка, другата й стискаше сака. И двамата трябваше да го прескочат, за да стигнат до вратата. А той лежеше като парализиран, пълни със солена пот и сълзи, очите му безпомощно примигваха. Направи безуспешен опит да зърне лицето й, но то остана скрито зад сянката на спуснатата и коса.
Сайго й прошепна нещо, после се обърна и надвеси над него изпотеното си лице.
— Сега всичко ти е ясно, нали, момчето ми? — иронично просъска той. — Не си прави труда да вървиш подире ни, наистина няма смисъл… — Протегна ръка и почти нежно го потупа по бузата: — Сбогом. И не забравяй, че срещнем ли се още веднъж по този начин, ще те убия!
Над главата му отново се размърдаха сенки… Дали това наистина са живи хора? Вратата се затръшна, споменът за тях остана единствено в ретината на очите му. Той стисна клепачи и се концентрира в дишането си.
Малко след разсъмване парализата започна да отслабва. Не можеше да бъде сигурен за времето, тъй като в един момент беше заспал. Събуди се малко преди осем и установи, че вече може да движи пръстите на ръцете и краката си.
В рамките на следващия час успя да се изправи и дори да ходи. Отиде в своята стая и се затвори в банята.
Първата му спирка беше складът. През деня улицата изглеждаше съвсем различна. Разположена близо до търговския център на града, тя беше шумна и оживена, задръстена от коли и пешеходци.
Побутна входната врата, но този път тя се оказа заключена. След като обиколи постройката два пъти, той се убеди, че друг вход няма. Беше изключено да насили бравата.
Отиде в отсрещната чайна и си поръча закуска. От мястото си до прозореца виждаше добре входа на склада. Не помръдна в продължение на цял час, но никой не влезе или излезе през отсрещната врата.
Докато плащаше сметката си, поиска да узнае къде е най-близкият полицейски, участък. Оказа се, че е буквално на две крачки — в просторна сграда с дървени колони и червени тухлени стени. Насочиха го към втория етаж, миришеше на цимент и терпентин.
Дежурният сержант седеше зад старо и очукано бюро. Беше дребен млад човек с болезнено жълтеникава кожа и огромни мустаци, чието предназначение очевидно беше да прикриват развалените му зъби. Униформата му беше чиста и безупречно изгладена. Отношението му бе любезно, дори приятелско. Внимателно си записа, всички сведения, включително адреса на склада, но когато Никълъс му разказа какво се крие зад червената, лакирана врати на третия етаж, веждите му се свиха в учудена дъга:
— Риу за нинджуцу? Млади човече, сигурен ли сте, че това не е някаква шега?
— Нищо подобно — отвърна Никълъс.
Сержантът с обич поглади гъстата растителност под носа си и промърмори:
— Вие, разбира се, знаете, че нинджите отдавна не съществуват. Изчезнали са преди повече от век!
— Можете ли да го докажете?
— Е, вижте какво…
— Моля ви, сержант. Искам да изпратите хора да проверят този склад, нищо повече!
Сержантът с нежелание отдръпна ръката от горната си устна и рече:
— Добре, господин Линеър. Добре. Оставете на мен, а вие се върнете в хотела и чакайте, да ви се обадя.
Обади се чак към три и половина.
— Да?
— Вие ли сте, господин Линеър? — попита с уморен глас сержантът.
— Проверихте ли склада?
— Да, ходих там лично, придружен от патрулна двойка. Собственост е на „Пасифик Импортс“.
— Видяхте ли знака на вратата?