— Нямаше никакъв знак. Най-обикновена гола врата.
— Но там трябваше да…
— Днес складът беше затворен, но ние успяхме да изплашим пазача и той ни пусна. Това е склад и нищо повече, господин Линеър.
— Не разбирам.
— Вижте, може би трябва да изпратя някой от хората си да хвърли един поглед на багажа на вашата приятелка. Така има шанс да разберем къде е отишла…
— Багажът й? — учудено попита Никълъс. — Багажът й го няма, сержант, вече ви казах това.
Гласът насреща изведнъж охладня.
— Нищо подобно не сте ми казали, господин Линеър. А сега ще ви попитам — да не би случайно снощи да сте се скарали и тя да си е отишла?
— Не, чуйте ме…
— Млади човече, май ще се наложи да се свържа с родителите ви! Откъде казвате, че идвате?
Остана в очакване, докато навън се мръкна. Когато излезе, установи, че времето е станало доста студено, а въздухът реже като стоманен нож. По тротоарите бързаха закъснели минувачи, жадуващи час по скоро да се приберат на топло.
За всеки случай направи пълен кръг около квартала и накрая беше сигурен, че не срещна никого повече от един път. Застана в сянката на някакъв вход и се зае да наблюдава вратата на склада. Вятърът се усили и тялото му потръпна от студ. Парче вестник се издигна от близкото сметище, потрепна във въздуха и се приземи като огромен молец над пламтяща свещ.
Проникването вътре му отне точно четири минути, действаше крайно предпазливо. Опря гръб на вратата и остана така цяла вечност, с наострени до крайност сетива. Имаше нужда от време, за да запомни всяка подробност от вътрешността на сградата. Това щеше да му послужи както за целта на проникването му, така и за евентуалното отстъпление в случай на преследване. За сигурност си отпусна десет минути. След като те изтекоха, установи, че обстановката се характеризира предимно с проникването на външни шумове, които трябва да възприема поотделно и с изключително внимание, тъй като са редки и разнообразни по характер. После пое нагоре по стълбите. Сградата изглеждаше напълно пуста, но той я приемаше като вражеска територия и по тази причина не отслабваше вниманието си нито за миг. Ако го пипнат тук, сержантът положително ще се разгневи и ще стигне до името на баща му — нещо, което Никълъс не искаше да допуска. Колкото по-малко знае полковникът за действията му в Кумамото, толкова по-добре.
Лишен от прозорци, складът беше еднакво тъмен през деня и нощта. Тук времето преставаше да тече. На третия етаж спря, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вратата.
В продължение на няколко секунди остана напълно неподвижен. Някъде долу проскърца дърво, но не по начина, по който скърца под нечии стъпки. Навън глухо излая куче, вероятно затворено в тясно дворче, после изръмжа камион.
Сержантът не беше го излъгал — на вратата нямаше никакъв знак.
Приближи я и потърка с пръст лакираната повърхност. Нищо. Нима някога изобщо е бил тук? Ръката му стисна катинара.
Петнадесет минути по-късно вече крачеше надолу по улицата, все още малко вдървен от болката. Склад и нищо повече. Нито следа от наличието на риу. „Не си прави труда да ни преследваш“… Защото няма да сте там, нали?
Транзисторът във вътрешността на вагона свиреше някаква нова поп песен. Бърза и оптимистична. Пейзажът навън беше все така мрачен, едрите снежинки подскачаха и се блъскаха като малки топки за пинг-понг.
Никълъс облегна чело на влажното стъкло и с удоволствие почувства хладината му. Опита се да подреди нещата в съзнанието си. Господи, каква великолепна актриса се оказа тази Юкио! Особено пред него, проявил се като наивен хлапак. Почти му стана забавно. Толкова се стараеше да спечели доверието й! На нея — момичето, за което тази дума беше лишена от всякакъв смисъл! Не, това звучи твърде обезкуражаващо, за да бъде забавно…
В замяна на това е пълно с ирония. Да, така е…
Вътрешностите му бяха изтръпнали — сякаш жестокото проникване на Сайго ги беше упоило, беше изключило някакъв бушон. Спомни си забележката на Юкио при вида на бомбардираната обсерватория в Хирошима. „Такава съм отвътре и аз.“ Вероятно поредната й лъжа, но въпреки това съвсем правдоподобна за него.
Небето побеля и снеговалежът се усили. Вятърът утихна, всичко потъна в тишина, дори транзисторът замлъкна.
На практика тя му разказа точно обратното на това, което се случи, помисли си той с пламтяща глава. На практика той беше онази жена от приказката, която напразно очаква да се върне неверният й любим. Дали Юкио би станала послушница в манастир, когато се върне и не го намери? После, за пръв път в живота си започна да мисли за Америка не само като за страна на другия край на света… Нима трябва да напусне своята любима Япония? Да, трябва! Но преди това…