Радиото отново се включи и оглушителната жизнерадостна песничка заля вагона:
Едва ли беше изненада, че Никълъс не се прибра направо у дома.
Хвърли саковете си върху задната седалка на едно такси, скочи след тях и даде адреса на салона на Канзацу.
Очевидно в Токио снегът валеше от известно време, тъй като по улиците се бяха натрупали няколко сантиметра и движението беше безнадеждно объркано. Хората бяха престанали да го чакат и сега бяха напълно неподготвени за закъснялата зима.
Натежалите от влажен сняг чистачки хипнотично поскърцваха по челното стъкло, таксито бавно си проправяше път сред околната бъркотия. Най-сетне излязоха на магистралата в околностите на града и увеличиха скоростта. Тук вече бяха минали камионите с пясък и движението беше далеч по-сигурно.
Той се беше свил в ъгъла със затворени очи и помръдна едва когато спряха пред входа на риуто. Помоли шофьора да го почака, тъй като не беше сигурен дали ще намери някого тук.
Миг по-късно се върна и плати на човека, настанен сякаш в дълбоко гнездо, обградено от сняг. Измъкна саковете си и му махна с ръка.
Канзацу му поднесе чаша зелен чай в една от задните стаи на постройката. Просторният салон беше съвсем пуст, старият сенсей беше сам.
— Пътуването ти е било много тежко — отбеляза Канзацу.
Отвъд открехнатата оризова хартия на прозорчето се виждаше как се сипе снегът. Вече се здрачаваше и той изглеждаше по-скоро синкав, отколкото бял. При това време беше невъзможно да се види Фуджи.
— Личи по лицето ти — добави старият човек.
После Никълъс започна да разказва. Когато свърши, в стаята се възцари тежко мълчание.
— Канзацу… — не издържа Никълъс, но сенсеят вдигна ръка:
— Пий си чая, Никълъс.
Никълъс ядосано захвърли чашата от сив порцелан, горещата течност се разля по татамите.
— Писна ми да ме третират като хлапе! — викна той. — Научих това, което исках да науча и вече зная какво трябва да направя!
— Мисля, че най-напред трябва да се прибереш у дома — спокойно отвърна Канзацу, сякаш изобщо не беше забелязал избухването му.
Никълъс се изправи със зачервено от гняв лице.
— Нима не разбираш какво стана? — извика той. — Не чу ли какво ти разказах?
— Чух всяка твоя дума — тихо и успокоително отвърна Канзацу. — И съм изцяло на твоя страна. Ти потвърди това, което аз отдавна подозирам. Но не трябва, да се вземат прибързани решения. Може би наистина си мислиш, че знаеш какво трябва да направиш, но аз се съмнявам в това. Моля те, последвай съвета ми и се прибери у дома. Трябва ти малко време за размисъл…
— Преди това искам да ми отговориш на няколко въпроса! — остро отвърна Никълъс. — Ти ме накисна в тая бъркотия, ти си знаел…
— Нищо не съм знаел! Зная сега, също като теб… Ще се съгласиш, че така е по-добре вместо онази отблъскваща несигурност… При нея не могат да се вземат правилни решения, нито пък да се предприемат някакви действия… Това ти е ясно, нали?
— Да — въздъхна Никълъс.
— Е, добре — въздъхна Канзацу и се изправи. Размениха си напрегнати погледи над ниската лакирана масичка. — Ще ти призная, че наистина съм премълчал някои неща, но го сторих за твое добро…
— За мое…
— Моля те, позволи ми да довърша мисълта си — спря го с вдигната ръка Канзацу. По отношение на Сайго имах само определени догадки, но по отношение на теб… — Гласът му странно се смекчи: — По отношение на теб напълно искрен. Казах ти това, което мисля — тук действително не можеш да се развиваш повече. А фактът, че си оцелял след това пътуване до Кумамото, само потвърждава моето мнение… Ако, разбира се, то все още има някакво значение за теб.
— Аз никога…
— Знам — рече Канзацу, заобиколи масата и докосна бицепсите му. За пръв път си позволяваше такъв интимен жест. — Ти беше най-способният ми ученик. Но дойде време да се разделим. Ти трябва да възмъжаваш по собствения си път, Никълъс. Прекаленото ти задържане в това, пък и във всяко друго риу, само би ти попречило. Но… — той вдигна предупредително костеливия, си показалец: — Преди да решиш накъде да поемеш, съзнанието ти трябва да бъде абсолютно спокойно и ясно. Сега едва ли можеш да твърдиш, че си в подобно състояние, нали?
Никълъс се замисли.
— Не бързай, помисли си няколко дни. А когато почувстваш, че си готов, можеш да дойдеш при мен. Аз ще бъда тук и ще се постарая да отговоря подробно на всичките ти въпроси. После заедно можем да решим твоето бъдеще…