— Има нещо, което не бива да се пренебрегва — промълви най-сетне Никълъс.
— Какво е то?
— Вече имам един сериозен враг.
„Не си прави труда да ни преследваш!“
— Аз нахлух на тяхна територия въпреки предупрежденията им… Затова трябва да бъда готов да ги посрещна и на своя…
Канзацу се извърна и се загледа в сипещия се сняг навън. Никога досега не беше изглеждал толкова стар и немощен.
— Страхувам се, че имам лоши новини.
Стоеше на прага на родния си дом с чанти в ръце. Първата му мисъл беше за Чонг.
— Мама? Къде е мама?
— У леля ти — отвърна полковникът, блед и уморен. — Влизай, момчето ми.
Къщата изглеждаше някак различна. Някак по-празна.
— Какво се е случило?
— Става въпрос за Сацугай — спокойно отвърна полковникът, в дланта си стискаше незапалената лула. — Опитахме се да те открием в Кумамото. Най-накрая успях да се свържа със Сайго, но това стана едва днес следобед. Итами много се учуди, като разбра, че Юкио е решила да остане при него.
Сякаш го прободе острието на кинжал. „Ще ти изпратя всичката си любов.“ В настъпилото мълчание долови тиктакането на стенния часовник в кабинета на полковника. Навън нищо не помръдваше, сякаш светът беше замръзнал в очакване на нов ледников период.
— Сацугай е убит — прочисти гърлото си полковникът. — Съжалявам, че те посрещам с подобна новина, но… Виждам, че пътуването ти не е било особено приятно…
Нима толкова му личеше? Нима на лицето му се беше отпечатало преживяното унижение?
— Как е станало?
Полковникът захапа мундщука на лулата и силно духна в него, за да го прочисти, после надникна в чашката.
— Грабеж според полицията… Сацугай вероятно е изненадал крадеца и…
— И никой нищо не е чул?
— В къщата е нямало никого — сви рамене полковникът. — Итами е била на гости у сестра си.
— У коя, Икура?
— Не, у Теоке.
Никълъс не обичаше Теоке. Взе саковете и се насочи към стаята си, следван от полковника.
— Колко е тихо — промълви Никълъс. — Нещо не е наред, нали?
— Не е — съгласи се полковникът, отпусна се върху леглото и уморено притисна пръст до клепачите си. — Прислужниците отидоха с майка ти, а Атаки има свободен ден.
Никълъс се зае да вади дрехите си, трупайки на отделни купчинки мръсните и необличаните.
— Татко — промълви след известно време той, — какво знаеш за нинджите?
— О, не зная кой знае какво… Защо питаш?
Той сви рамене, очите му бяха заковани в ризата, която държеше.
— Канзацу ми е разказвал някои неща. Знаеш ли, че веднага след като португалците са донесли тук огнестрелното оръжие през 1543 година, нинджите са го включили в своя арсенал? Не? Това именно е било причина пушките и револверите да останат под забрана в Япония чак до ерата на Мейджи… Самураите са били едни от най-яростните им противници…
Полковникът стана, прекоси стаята и се изправи и пред сина си.
— Никълъс — тихо прошепна той. — Какво се е случило между теб и Юкио? — Не получи отговор и обгърна раменете му с ръка: — Нима се страхуваш да ми кажеш?
— Не се страхувам — погледна го в очите Никълъс. — Просто зная какво мислиш за нея… Ти не я хареса още от самото начало…
— Значи затова не искаш да…
— Аз я обичам — развълнувано го прекъсна Никълъс. — Тя твърдеше същото… А после… После всичко рухна, сякаш никога не е било! — Сърцето на полковника се сви при вида на измъченото му лице. — Как можа да тръгне със Сайго?! Как можа?! Не мога да го проумея! — В ъгълчетата на очите му проблеснаха сълзи.
В мига, в който полковникът видя сина си на прага, той беше обзет от трудно удържимото желание да му разкаже всичко, да се изповяда пред него. Сега вече знаеше, че не може да го стори, не може да прояви подобен егоизъм. Ясно бе, че сам ще трябва да носи този товар. Няма да е честно, ако накара Никълъс да го споделя с него до края на дните му. В момента отчаяно му се искаше да каже на сина си нещо ободряващо и успокоително, но гласните му струни отказаха да се подчиняват. Не зная как бих могъл да го успокоя. Изведнъж му се прииска тук да е Чонг, после веднага се засрами от слабостта си. Господи, нима толкова съм се отчуждил от собствения си син? Това ли е резултатът от толкова много работа? Каква ирония на съдбата, горчиво си помисли полковникът. Едва сега си даде сметка, че цял живот е завиждал на близките отношения между Сацугай и Сайго. Неговите с Никълъс никога не са били такива. За което сам си е виновен, разбира се…
Издрънча звънецът на входната врата и той тръсна глава.