— Ела да видим кой е — рече и поведе сина си към антрето.
На прага стоеше един сержант детектив от градска полиция и смутено пристъпваше от крак на крак. Очевидно си даваше сметка къде се намира. Когато полковникът отвори вратата, той се изпъна и отдаде чест.
— Полковник Линеър, лейтенант Томоми ме изпрати да ви информирам за хода на следствието — стегнато рапортува той и неспокойно огледа лицето на домакина с кафявите си очи. — Според последните факти вашият зет…
— Той не е мой зет.
— Моля?
— Няма значение — махна с ръка полковникът. — Продължавайте.
— Слушам, сър. Вероятността от грабеж почти отпада или поне не е на първо място в нашия списък.
— Така ли?
— В съдебномедицинското заключение се посочва, че има двойно, счупване на пръстенообразния хрущял на ларинкса. Жертвата е получила саблен удар в гърлото, и то от професионалист. Лейтенант Томоми счита, че е твърде вероятно да имаме работа с леви екстремисти…
— Значи политическо убийство, така ли?
— Да, сър. В момента правим списък на заподозрените… Както обикновено, ще ги търсим в средите на ЯСП и комунистите.
— Благодаря за информацията, сержант.
— Няма за какво, сър — отвърна полицаят, поздрави и се обърна да си върви. Ситният чакъл захрущя под високите му ботуши.
През следващите седмици животът в семейството бавно възвърна нормалния си ритъм. Но, както отбеляза полковникът, той вече не беше същият.
Погребението на Сацугай — строго официална церемония, беше отложено до пристигането на Сайго.
Никълъс не скърбеше за тази загуба и това естествено не беше изненадващо. Едновременно с това обаче почувства, че очаква с нетърпение предстоящото погребение. Не можеше да разбере какво точно очаква, докато не видя фигурите на Сайго и Итами. Сърцето му се сви, тъй като Юкио я нямаше. А Сайго беше затворен в себе си, не поглеждаше никого и разговаряше само с майка си.
С пристигането на Сайго беше логично Чонг да се прибере у дома, но тя не го стори. Остана още цяла седмица при Итами и вероятно би останала кой знае докога, ако самата Итами не я беше помолила да се прибере.
Никълъс забеляза, че трагедията беше състарила майка му, беше й се отразила по-тежко, отколкото на леля му. Рядко се усмихваше, беше изключително затворена в себе си.
По-късно Никълъс отбеляза и нещо друго — напълно необяснимо за него се бяха променили и отношенията й с полковника. Откакто се помнеше, тези отношения бяха за него онази непревземаема крепост, в която винаги можеше да намери убежище. Наистина промяната беше неуловима за чужд човек, но въпреки това беше факт и този факт го плашеше. Сякаш Чонг обвиняваше за трагедията баща му. Той беше спасил веднъж живота на Сацугай, нима това не беше достатъчно? Никълъс усещаше, че в поведението на майка му няма логика и за пръв път в живота си почувства, че се разкъсва между двамата.
Итами идваше на обяд почти всеки ден, в няколко случая беше придружавана от Сайго. Никълъс пропусна тези обеди, оставайки в тренировъчната зала за разговори с Канзацу или пък в университета Тодай. Но вечер, след като се прибереше, Чонг му разказваше подробно за тях.
За пръв път от година и половина насам полковникът си взе една седмица отпуск. Каза, че не се чувства добре и отиде на лекар — нещо, което не беше правил никога. Наистина изглеждаше блед и уморен и Чонг въздъхна с облекчение, след като прегледът не откри нищо обезпокоително.
Никълъс от своя страна бе погълнат от студентския живот. Странен беше този университет Тодай. След като издържа изключително трудните приемни изпити, той изведнъж се оказа член на прочутото „гакабацу“ елитната студентска общност, от която се захранваха най-висшите ешелони на политическата и икономическата власт. Защото на практика Тодай беше един от най-добрите университети в света, там бяха получили образованието си петима от следвоенните министър-председатели на Япония.
Изключително ангажиран на новото си поприще, Никълъс се откъсна доста от проблемите на семейството си, изминаха седмици, преди да усети, че нещо не е наред. Удължил своя отпуск, полковникът продължаваше да става в зори. Но след това започваше да прави неща, които никога досега не беше правил — безцелно обикаляше къщата и докосваше с ръце различни предмети. Сякаш се прощаваше с тях. При тези свои обиколки пречеше на прислугата, те все по-често го отпращаха другаде, най-често навън в двора, твърдо, но доброжелателно. Той проявяваше учудващо подчинение и часове наред седеше в дзен-градинката, отправил тежък поглед към безупречно подредените ситни камъчета. За човек, който цял живот е бил изключително активен, подобно поведение изглеждаше, меко казано, странно.