По време на своите посещения Итами не поглеждаше никого, освен Чонг. Тя все по-често прекарваше: уикендите си тук, двете с Чонг предприемаха дълги разходки в боровата горичка, нерядко стигаха чак до шинтоисткия храм, в който някога, преди много години, тя беше завела малкия Никълъс. Вероятно прекосяваха и онази полянка, на която се бяха любили с Юкио. Той нямаше абсолютно никаква представа за какво разговарят двете жени.
Един ден се прибра по-рано от лекции и завари полковника в градината, свит в стария си английски тренчкот, който някак изведнъж му беше станал голям. Никълъс се отпусна на пейката до него и с тревога забеляза колко е отслабнало лицето му.
— Как си, татко? — попита той.
— Добре съм — отвърна полковникът. — Просто съм… уморен… — Изтънелите му длани леко потреперваха, горната им част беше обсипана с тъмни петънца. — Не се тревожи за мен… Знаеш ли, решил съм да взема майка ти и да отидем някъде на почивка… Тя все още не може да се съвземе, май че е време да смени обстановката, да забрави мъката… Леля ти се е скопчила в нея като удавник за сламка… не е честно така…
— Всичко ще се оправи, татко.
— Не зная — въздъхна полковникът. — Светът се променя, става прекалено сложен… Аз никога няма да го разбера, дано ти успееш… — Потърка длани в панталоните си, сякаш ги беше изцапал с нещо, и добави: — Някога беше друго… Дойдох тук с много мечти, можех да сторя много добри дела… — Очите му проследиха ято диви патици, поело на юг подредено в огромно V — знака на победата.
— Ти наистина си ги сторил, татко.
— Не — поклати глава полковникът. — Всичко се превръща в пепел, имам чувството, че цял живот съм се хлъзгал по течението, направляван от незнайни сили… — Поклати глава: — Не мога да се отърва от мисълта, че не съм се борил както трябва…
— Как можеш да говориш така? Ти даде всичко от себе си, всичко!
— Мислех, че така трябва. Нима съм грешил? Вече не мога да преценя… Раздвоен съм. Иска ми се да съм сторил повече за тях, да съм защищавал каузата им дори в самия Вашингтон… Същевременно съжалявам, че им посветих живота си, че не обръщах достатъчно внимание на теб и майка ти.
Никълъс го прегърна през рамото. Господи, колко крехко е станало то! Къде изчезнаха твърдите мускули? Не бяха се превърнали в тлъстини, както става обикновено, не — те просто бяха изчезнали!
— Всичко ще бъде наред, татко — промълви той.
Каква банална и нищо незначеща фраза! „Всичко ще бъде наред…“ Какво ли искаше да му каже всъщност?
Но нещо в живота на полковника се беше прекършило, нещо беше отлетяло невъзвратимо, нещо не беше наред…
Въпреки новите консултации с лекаря, въпреки предписаните хапчета за подсилване, специална храна и накрая инжекции, той продължаваше да губи тегло скоро вече не беше в състояние да се придвижва без чужда помощ. Умря в съня си само десет дни след разговора с Никълъс сред безупречно подредените камъчета на дзен-градинката.
Погребението беше изключително тържествено, организирано изцяло от командването на американските войски в Токио. На него присъстваха делегации от всички тихоокеански държави, президентът Джонсън изпрати свой личен представител от Вашингтон. За Никълъс присъствието на този човек представляваше мрачна ирония на съдбата, тъй като познаваше добре нереализираните амбиции на баща си. Американците не желаеха да се вслушват в съветите му приживе, а сега го възхваляват до бога! Не можеше да преодолее антипатията си към този човек въпреки чара и изключителната му любезност, не можеше да се отърве от чувството, че пред него се е изправил Марк Антоний в съвременен вариант.
Както обикновено, японското правителство прояви повече откровеност. На погребението присъства лично министър-председателят, придружен от няколко членове на парламента. Японците наистина не забравиха огромния принос на полковника за развитието на тяхната страна и след изтичането на траура влязоха в контакт с Никълъс, предлагайки му обучение за заемането на висш правителствен пост. Той любезно отклони поканата, но не можеше да скрие, че е поласкан.
Съгласно предсмъртното желание на полковника опелото бе извършено от равина на американския гарнизон. Това изненада голяма част от присъстващите, които си мислеха, че знаят всичко за покойника. Равинът беше стар приятел и словото му беше пропито от пламенност и мъка. В крайна сметка това беше едно много хубаво погребение, бе принуден да признае пред себе си след известно време Никълъс.