Всички татами бяха изнесени, останало беше само едно. Завивката, небрежно сгъната, беше захвърлена в далечния ъгъл. На стената вдясно светеше малка лампа с кръгъл абажур от оризова хартия. Навън, отвъд остъклената врата на терасата, мътно белееше снегът, чист и недокоснат от човешки крак. Изглеждаше неестествено бял на фона на почти черната кипарисова горичка. Небето беше мрачно.
Единственото татами беше положено в центъра на стаята, дървеният под наоколо изглеждаше странно гол, като одрано животно. Чонг беше коленичила с гръб към него. Беше облечена в официално светлосиво кимоно, препасано с пояс на ситни розички. Гърбът й беше превит, главата й беше отпусната надолу като при молитва. Светлината се отразяваше в синкавочерната й коса, прибрана в безупречна прическа.
Вдясно от нея беше коленичила дребничката Итами. Гледаше към Чонг и пред очите на Никълъс ясно се очертаваше профилът й. Тя също беше облечена в официално тъмносиньо кимоно, ръбовете на ръкавите му бяха покрити с бледорозова бродерия.
Абсолютната неподвижност в стаята просто можеше да се пипне с ръка. Никълъс не можеше нито да се помръдне, нито да проговори. После, остър и неочакван като гръмотевица в спокойно време, дойде и звукът — съскането на стомана, излизаща от ножница.
Дясната ръка на Чонг се стрелна с невъобразима бързина, но в краткия миг пред очите на Никълъс се появи чудовищно ясно видение — свежи вишневи цветчета бавно падат по яркозелената трева. Веднъж започнал, преходът от абсолютната неподвижност към бързите действия се осъществи с чудовищна необратимост.
Платиненото острие проблесна на светлината на лампата, ослепително като ярко слънце, после решително потъна там, където трябваше — в лявата част на корема.
До слуха му достигна тих стон, като писъка на подплашена птица. Но в него нямаше страх, тялото остана в същото положение. След миг то леко се разтърси, свободно падащата коприна на официалната дреха потръпна като пърхане на детски клепки, после дойде рязкото дърпане на ръкохватката с две ръце, острието със съсък разцепи коремната кухина отляво надясно. Едва сега раменете й леко потрепнаха, до слуха му достигна тихо и забързано пъшкане, сякаш някой натискаше и отпускаше малко духало. По челото й изби ситна пот, едва забележими капчици намокриха татамито и то бързо потъмня.
Не, това не може да е истина, това е някакъв кошмар!
После видя как лактите й се напрягат от усилието да дръпнат острието нагоре, към гръдната кост. Малцина бяха мъжете, способни да извършат подобно действие с такава сила и решителност.
Бавно, безкрайно бавно тялото на Чонг започна да се накланя напред. Все още го контролираше напълно, ръцете й продължаваха да стискат здраво ръкохватката. Сякаш беше жив паметник. Най-сетне челото й допря пода пред татамито и остана там.
Това сякаш беше сигналът, който чакаше Итами. Тялото й помръдна, в помещението се разнесе остър съсък и в дясната й ръка проблесна катана, останала скрита до този момент в полите на кимоното й. Изправи се и вдигна оръжието високо над главата си. В следващия миг острието започна мълниеносното си движение надолу със сладостно съскане, сякаш многобройните и вдъхващи ужас пластове фина стомана очакваха с нетърпение разсичането на топлата плът.
Главата на Чонг отхвръкна встрани, отсечена с един-единствен удар. Едва сега тялото й се отпусна безжизнено на пода, лишено от волевите импулси на мозъка. Кръвта потече на малка струйка, дисциплинирана и скромна като самата си собственица.
— Не!
Едва сега Никълъс успя да излезе от страхотното си вцепенение и се втурна в стаята. Итами дори не го погледна, очите й не се отделяха от красивата глава, върху която все така доминираха черното, бялото и розовото.
— Какво, какво… — объркано запелтечи той. Езикът набъбна и натежа в устата му, той с мъка потисна желанието си да го изтръгне със собствените си ръце. Не виждаше нищо друго, освен тялото на майка си и отсечената й глава.
— Всичко свърши, Никълъс. — Гласът на Итами достигна до него някъде отдалеч, тих и нежен, окървавената катана стоеше на пода до нея. — Тя беше жена на честта!
Пети кръг
Нинджа
Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни
Някой започна да крещи дори преди ключалката да отхвръкне и тежката врата да се блъсне в стената с гръмотевичен трясък.
Едра сянка прелетя край него и се насочи към прозореца, стаята беше напълно опустошена.
Той я последва и се вкопчи в нея. Ясно съзнаваше, че всичко това се дължи на собствената му глупост, че ако веднага не оправи нещата, следващите часове ще бъдат фатални. Той не искаше да умира.