А Ма се появи в мига, в който Никълъс пое по следите на Кроукър.
— Какво означава всичко това? — сграбчи ръкава му тя. — Как смеете да нахлувате в жилището ми? Имам много приятели, които ще…
— Японецът! — изсъска Никълъс на перфектно мандаринско наречие и тя объркано млъкна. После заситни след него. — Къде е японецът? Само той ни трябва! — Никълъс продължаваше да крачи бързо по коридора, очите му светкавично оглеждаха помещенията зад полуоткрехнатите врати. — Ти ли си А Ма?
От дъното на коридора се разнесе шум, Кроукър блъскаше с ритници някаква заключена врата.
— Ще ми събори къщата! — проплака А Ма. В съзнанието и отново проблесна споменът за онази ужасна нощ, в която комунистите нахлуха в дома й, буквално го изравниха със земята, а после завинаги отведоха съпруга й. Но тук е Америка!
Никълъс усети чувствата й и извърна глава:
— Японецът е изключително опасен човек, А Ма! Би могъл да стори нещо ужасно на твоите момичета!
Тя моментално оцени чутото, млъкна и очаквателно го погледна.
— Къде е?
— Там… Хванете го, щом е така…
Той се откъсна от нея, затича се напред и извика:
— Вратата вляво! Вляво!
Кроукър рязко се извърна и вкара един куршум в заключената брава на посочената врата. Блъсна я с рамо и влетя вътре. А после започнаха писъците.
Нещо се стрелна към очите на Никълъс и той инстинктивно вдигна ръка да се предпази.
Проблесна ослепителна светкавица, замириса на кордит.
Кроукър се олюля. Никълъс се втурна в помещението достатъчно навреме, за да види как един крак изчезва през отворения прозорец.
— Пресвета Дево!
Рязко се извъртя и видя, че Кроукър е прикрил очите си с длан.
— Какво става? — дрезгаво попита полицаят.
— Заслепяваща бомба — отвърна Никълъс. — Съвсем мъничка…
В коридора се разнесе тропот на крака, който бързо се приближаваше.
— Той избяга, Кроукър. Избяга през прозореца.
Патрулният полицай Тони Делонг получи по радиото последните инструкции на лейтенант Кроукър и бавно подкара синьо-бялата лимузина по Пел стрийт.
— Ето, тук е — рече партньорът му Санди Бингхамптън. — Отбий и спри.
— Делонг угаси светлините и препречи колата диагонално през улицата. Имаше две причини да постъпи по този начин: да види заподозрения, в случай че побегне през някой от задните изходи, а и да държи по-надалеч любопитните минувачи.
Бингхамптън измъкна едрото си туловище през дясната врата на патрулната кола, облегна се на нея и погледна назад, към началото на Пел стрийт. Делонг остана на мястото си, за да поддържа контакт с втората патрулна кола, но колегата му искаше да установи и визуален контакт с нея. На този етап от операцията съществуваше голяма опасност от забъркването на цивилни граждани, а той знаеше, че любопитството им често е направо безразсъдно. Свали шапката си и избърса изпотеното си чело в ръкава на униформеното яке.
После продължи да оглежда сградите в дъното на улицата, най-вече особеностите на къщата, в която се провеждаше операцията. Делонг изключи радиото и слезе от колата, двамата бързо потънаха в сенките на околните сгради. Лейтенантът особено настояваше за това — да бъдат тихи и невидими. Странно, помисли си Делонг, подобни операции не се провеждаха всеки ден. Но той беше спокоен, защото имаше пълно доверие в лейтенанта. Работеха заедно почти от година и половина, през това време научи много и положително щеше да вземе без никакви затруднения предстоящия изпит за сержанти. Той отдавна мечтаеше за това, беше му писнало от изтощителни нощни дежурства и дълбоко вярваше, че скоро ще получи назначение в елитен детективски екип.
Близостта на грамадния Бингхамптън му действаше успокоително. Двамата бяха стар екип и щеше: да му бъде мъчно, за този човек, с когото действаха безупречно. Но Санди нямаше никакво желание да става детектив, беше доволен да е сред хората на улицата. „Тук ми е мястото, човече — обясняваше на Делонг той, — не ща да ставам книжен плъх.“ Двамата просто гледаха по различен начин на една и съща работа. Животът на лейтенант Кроукър съвсем не беше запълнен с канцеларска дейност, но Санди отказваше да го признае. Втълпи ли си нещо тая грамада, няма начин да…
Бингхамптън го смушка в ребрата, но и той вече го беше видял — ослепителен блясък, последван от изненадващо тихо „пук-пук“…
— Работата май става дебела — промърмори Делонг.
Двамата едновременно измъкнаха оръжието си и приклекнаха напрегнато в мрака.
Зад прозорците насреща подскачаха сенки, сякаш вътре се разиграваше безмълвно детско шоу.
— Приготви се! — басово изръмжа Бингхамптън. — Имам шубето, че тоя тип вече се измъква!